Черният квадрат

10.

— Давай, Макаров! Вкарай най-после тая шайба! — кресна в ухото ми червендалестият запалянко отдясно.

Двамата с Меркулов седяхме на най-горния ред на сектора — Гарик ни изостави, срещна приятели от школата, — а на леденото поле долу играта беше в разгара си. Моят „Спартак“ бе нагънал „Криле на Съветите“ в тяхната половина и отдавна трябваше да забие още една шайба в мрежата им. След като откриха резултата още в първата минута, спартаковци вече петнайсет минути се суетяха пред вратата на „крилцата“.

А за тези петнайсет минути аз успях да докладвам на шефа ми за резултатите от моето първо дело като следовател — за блестящата „находка“ в оказионните магазини и за безплодния разпит на мадам Соя-Серко.

— Леонович трябва да се арестува — замислено произнесе Меркулов, — а у мадам утре ще проведем обиск. Утре. Ако успеем.

Той говореше само с устни, но аз добре го чувах през възбудените крясъци на публиката и стърженето на кънките по леда. Имах чувството, че играта изобщо не го интересува, постоянно се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше познати по препълнените трибуни в Двореца на спорта.

После му разказах как ме вербува Пархоменко за доносник. Той пророни нещо като през въздишка, но макар че не можах да чуя какво, бях сигурен, че каза „мръсник“. Когато стигнах до „случайната“ среща с Ракитин-младши, Меркулов напрегнато се заслуша, престана да се оглежда наоколо и впери очи в ръкава на найлоновото ми яке. Понечих да бръкна в джоба и да извадя плика, но той ми изсъска:

— Н-нее…

Охо! Значи наистина се опасява, че ни следят! Престорих се, че вдигам ръце да аплодирам, и за мой късмет „Спартак“ заби втора шайба.

— Нали помниш, когато ти казах, че сме нагазили в лайна? — отново едва чуто проговори Меркулов и аз пак се удивих, че долавям всяка негова дума.

— Помня.

— Тогава съм се лъгал. Мислех, че е кална локва, а то се оказа цял океан. Океан от помия!

Погледнах го — беше дяволски разстроен.