Мистериум [bg]

Корбет погледна остро към Аделиша.

— Съвсем не! — повтори тя, но отбягна погледа му.

— Кажи ми, брат Кътбърт — продължи Корбет, като си играеше с ръкописите, лежащи пред него, — сега вече под клетва, изповядвал ли е изобщо Ившам пред теб нещо, което може да обясни неговата собствена смърт или пък събитията отпреди двадесет години?

— По този въпрос, сър Хю, казах истината. Почти не говорех с него; и той рядко ме заговаряше. Не можех да понасям вонята му, погледа му, докосването му. Ако имаше начин, щях да го изгоня от абатството.

— А ти, Аделиша, посещаваше ли Ившам, за да го разпитваш за нещо?

— Не. — Този път тонът й беше много по-сдържан. — Никога не бих се доближила до такъв човек. Сър Хю, не сме го убили ние.

— Вие го казвате — заговори Ранулф. — Брат Кътбърт, ръцете ти са изкривени от ревматизъм, но все пак си успял да залостиш здраво онази врата.

— О, беше болезнено — заяви Кътбърт. — Но аз бях толкова уплашен, когато намерих Ившам мъртъв, че единственото, което исках, бе да затворя онази врата, да я залостя, и да представя случая като загадка. Разбира се, съзнавах, че хората може да помислят, че аз съм го убил, но нямаше доказателства, никакви улики, и не забравяй, кралски служителю — той се потупа отстрани по главата, — ето тук, тук, аз знам, че съм невинен. Не съм извършил това, което ми се искаше да направя.

— Наистина — заяви Аделиша, — ако един от нас, или и двамата, сме убили Ившам, не трябва ли да сме виновни и за другите не по-малко ужасни смъртни случаи? Инглийт, двамата разбойнически главатари, екзекутирани в лондонската кръчма, отвратителното убийство на мистрес Кларис и нейния иконом, Ричард Финк? О, да, писарю, слуховете стигнаха и до нас. Добрите братя от абатството преливат от градски клюки. Те може да водят монашески живот, но проявяват дълбок интерес към светските дела.