Черната вдовица [bg]

Дойдоха да я вземат малко преди зазоряване, докато сънуваше лимоновите горички на Сумайрия. Бяха трима — или четирима? Натали не беше сигурна, тъй като стаята бе тъмна, а похитителите ѝ бяха облечени в черно. Те надянаха качулка на главата ѝ, вързаха ръцете ѝ със самозалепващо тиксо и я поведоха надолу по стълбите. Навън тя усети мократа трева на моравата под босите си стъпала, въздухът бе студен и натежал от миризмите на пръст и животни. Вкараха я на задната седалка в някаква кола. Един седна от лявата ѝ страна, а друг — от дясната, така беше здраво притисната в бедрата и раменете. Уплашена, извика името на Габриел, но не получи отговор. И Дина не се отзова на вика ѝ за помощ.

— Къде ме водите? — попита тя и за нейна изненада се обърна към тях на арабски.

Като повечето лекари, тя имаше добър вътрешен часовник. Пътуването, или по-скоро състезанието с висока скорост, от което ѝ се повдигаше, трая между двайсет и пет и трийсет минути. Никой не отрони и дума — дори когато тя каза на арабски, че ѝ се повръща. Накрая колата спря рязко. Отново я поведоха, този път по козя пътека. Въздухът ухаеше на борове и бе по-студен от този в долината. Тя видя малко светлина изпод качулката. Преведоха я през нисък праг, влязоха в някаква сграда и я бутнаха на стол. Ръцете ѝ бяха поставени върху маса. Лампите я стоплиха.