Зовът на костите [bg]

- Не знам защо очаквах, че мебелите са тук - промълви Амая.

Енграси кимна с разбиране.

- Хубави мебели бяха, повечето ръчна изработка; при делбата се паднаха на баща ти заедно с пекарната. Аз получих къщата, земята около нея и солидна сума пари. Нали знаеш - той беше мъж и проявяваше интерес към работилницата, а аз заминах да уча, после заживях в Париж и се върнах чак две години преди да почине баба ти. Още на другия ден след отварянето на завещанието майка ти повика камион и опразни къщата.

Амая кимна мълчаливо. Не си спомняше нито една от мебелите на Хуанита да е пристигала в дома на родителите й.

- Сигурно ги е продала - прошепна.

- Да, и аз така мисля.

Чуваше се как Джеймс обикаля стаите, възторжен като дете на панаир.

- Амая, видя ли това? - извика той и отвори един прозорец, който гледаше към тясната стълба на фасадата.

- Сигурно е бил замислен за голям сняг или за наводнения, макар че не помня да сме го използвали някога. Най-разумно ще е да се затвори, дори да се зазида - предложи Енграси.

- Дума да не става - отсече Джеймс, затваряйки прозореца, и се отправи към тясната част от вътрешната стълба, която водеше към горния етаж.

Амая го последва, тананикайки на Ибай, който седеше в бебешкото кенгуру, окачено на врата й, и риташе, заразен сякаш от ентусиазма на баща си.

Горният етаж беше леко скосен, но това почти не отнемаше пространство. Покривът беше прекъснат от две кръгли капандури и лъчите на зимното слънце осветяваха една-единствена стая без прегради, където в средата се мъдреше люлката на Ибай, или поне това си помисли, като я видя.

- Лельо - извика тя, пристъпвайки към люлката.

- Извинявай, дъще, прекалено много стълби за моите колене - обади се Енграси, когато стигна до етажа.

Амая отстъпи настрана, за да й даде възможност да види потъмнялата дървена люлка.

Лелята погледна изненадано люлката, после нея, без да знае какво да каже. Джеймс я заразглежда отблизо.

- Съвсем като нашата, абсолютно еднаква. Ако не беше слоят лак, който нанесох, нямаше да има разлика.

- Лельо, откъде взе онази, която беше у вас? - попита Амая.

- Моята майка ми я подари, когато се върнах от Париж и си купих новата къща. Помня, че я държеше в конюшнята, покрита с брезент, и аз й я поисках, за да си редя дървата в нея. Стори ми се красива с тази дърворезба, но не помня да е имало две. Сигурно са били ваши, на теб и на сестрите ти, и Хуанита ги е донесла тук, когато сте престанали да ги използвате.

Амая прекара пръсти по прашното дърво и изведнъж остра болка, прониза ръката й, сякаш я удари ток. Тя отскочи смаяно назад, при което Ибай се разплака, уплашен от писъка й.

- Амая, добре ли си? - приближи се разтревожено Джеймс.

- Да... - отвърна тя, разтривайки изтръпналата си ръка.