Картата на времето [bg]

Въпреки всичко не може да се каже, че Уелс замина за Лондон с леко сърце. По-скоро изпитваше силни терзания, че е лишен от подкрепата на родителите си в това важно начинание. Сигурен бе, че майка му жадува той да се провали в учението си и така да потвърди убеждението й, че Уелсовци са годни само за продавачи на платове, че от такъв съмнителен материал като семето на нейния съпруг не би могъл да се пръкне гений. Баща му, от своя страна, беше жив пример, че на несполуката човек може да се наслаждава така, както и на щастието. През лятото, което бяха прекарали заедно, Уелс с тревога установи, че неговият родител, макар възрастта да го бе лишила от убежището на крикета, бе все така вкопчен в единственото нещо, придавало смисъл на живота му. Той бродеше като неспокоен призрак из игрищата, понесъл голяма торба на амбулантен търговец, натъпкана с ръкавици, подплънки, наколенки и топки за крикет, нехаейки, че магазинът за порцелан затъва окончателно като разрушен от оръдейни изстрели галеон насред океана. При това положение Уелс нямаше нищо против да отседне в един пансион, където наемателите сякаш се състезаваха кой ще успее да вдигне най-странния шум.

Дотолкова бе свикнал светът да му показва винаги най-неприятното си лице, че когато леля му Мери Уелс му предложи да се настани в дома й на Юстън Роуд, неволно прояви недоверие, защото това очевидно бе нормален дом, топъл и гостоприемен, пропит с тиха хармония — накратко, никак не приличаше на окаяните декори, сред които бе протичал животът му до момента. От благодарност към леля си, задето най-сетне му предостави период на примирие в онази безкрайна битка, която бе неговият живот, Уелс се почувства едва ли не задължен да поиска ръката на дъщеря й Изабел, сладкото и добродушно девойче, което сновеше дискретно из къщата. Скоро обаче разбра, че е взел необмислено решение, защото след венчавката, извършена бързо и делово като досадна формалност, установи онова, което вече подозираше — че двамата с братовчедка си нямат нищо общо. Откри също така, че Изабел бе възпитана да бъде образцова съпруга, тоест да задоволява всички потребности на съпруга си, освен, разбира се, свързаните с брачната постеля; там тя се държеше със студенината на машина, отлична за размножаване, но негодна за наслада. Все пак нищожният плътски апетит на съпругата му си оставаше малка и лесно поправима беда, ако човек посещаваше други кревати; Уелс бързо установи, че светът е отлично снабден с прелестни брачни ложета, към които хипнотичното му красноречие можеше да му проправи път. И тъй, реши най-сетне да се радва на живота, който явно вече бе влязъл в релси. Потопен в онова скромно епикурейство, което можеше да си позволи със седмичната гвинея от своята стипендия, Уелс не само се отдаде на плътски наслади, на неизследвани до момента дисциплини, като например литературата и изкуството, и на радостта от всяка секунда от престоя си в Южен Кенсингтън, спечелен с толкова пот, но и прецени, че е дошло време да разкрие пред света най-съкровената си мечта, публикувайки кратък разказ в „Сайънс Скулс Джърнъл“.