Окото на света

Тръгна сред тълпата, вливаща се по моста, и после в града, през портите, вградени във високите стени. Зад тях го чакаше приказна страна, в която най-нищожната постройка приличаше на палат. Сякаш на строителите бяха казали да вземат камък, тухла и керемида и от тях да съградят красота, която да спира дъха на смъртните.

Нямаше нито една сграда, нито един паметник, които да не го накарат да зяпне с широко отворени очи. По улиците се носеше музика, стотици различни песни, но всички се сливаха с шума на тълпата във величествено и изпълващо с радост съзвучие. Аромат на сладки парфюми и пикантни подправки, на чудни храни и безброй цветя, всичко това се носеше из въздуха, сякаш всички най-приятни миризми на света бяха събрани тук.

Улицата, по която влезе в града, широка и павирана с мек сивкав камък, се простираше пред него, водейки го към самия център. А в края й се извисяваше кула, по-просторна и по-широка от всичко останало в града, бяла като току-що паднал сняг. Тъкмо в тази кула беше неговото убежище и познанието, към което се стремеше. Но той никога не беше и мечтал, че ще види такъв град. Нали нямаше да има голямо значение, ако се позабави малко, преди да влезе в кулата? Зави по една по-тясна уличка, изпълнена с жонгльори и продавачи на странни плодове.

Пред него, в дъното на улицата, се виждаше снежнобяла кула. Същата кула. Той се поколеба за миг, размшсли и зави по друга улица. В края на улицата също така се виждаше бяла кула. Упорит, той зави зад най-близкия ъгъл, после зад друг, но всеки път пред него израстваше същата алабастрова кула. Завъртя се, за да избяга от нея — и спря. Кулата беше пред него. Страхуваше се да погледне през рамо. Страхуваше се, че зад себе си ще види същата кула.

Лицата на хората около него продължаваха да бъдат дружелюбни, но сега по тях се четеше подкопана надежда. Надежда, която той беше скършил. Въпреки това хората му сочеха напред, някак умолително. Напред, към кулата. Отчаяна нужда блестеше в очите им и само той можеше да я удовлетвори. Само той можеше да ги спаси.

„Добре тогава“ — помисли си той. В крайна сметка нали тъкмо Кулата беше неговата цел.

Още при първата му крачка напред разочарованието на хората, които го заобикаляха, изчезна и на всяко лице се появи радостна усмивка. Те тръгнаха с него, от двете му страни, а децата хвърляха цветя на пътя му. Той се озърна смутено през рамо, чудейки се за кого ли са предназначени цветята, но зад него крачеха само още усмихнати хора, които му сочеха напред. „Те би трябвало да са на моя страна“ — помисли си той и се зачуди защо изведнъж хората му се струват толкова познати. Но удивлението продължи само миг и се стопи — всичко стана така, както трябваше да бъде.