Проходът на сломените сърца
- Автор: Маклейн Алистър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проходът на сломените сърца». Краткое содержание книги:
Рецептата му е проста, но с простотата на гениалното: действието в повечето му романи се развива в затворено за външното въздействие пространство (подводница, арктическа база, движещ се влак, завод за бактериологическо оръжие, който никой няма право да напуска). А вътре в този затворен свят, където всички са близки приятели и животът на всеки зависи от ближния, започват да се извършват варварски престъпления. Единият от тези приятели е предател и убиец — ала кой?
Клеърмонт се намръщи от болката и погледна все още бинтованата си ръка. Превръзката и юздата бяха омацани с кръв. Той се извърна и подкара коня си.
Влакът се движеше по-бързо, а застиналите на място индианци оставаха все по-назад. Бялата Ръка — скован, с безизразно лице — наблюдаваше двамата си разузнавачи, които се връщаха от боровата гора. Вървящият отпред не каза нищо, само повдигна двете си ръце с насочени нагоре длани. Вождът кимна и се извърна. Воините му го последваха и забързаха в редица по двама покрай релсите след изчезващия влак.
Четиримата на задната платформа имаха безкрайно нещастен вид, докато гледаха как Бялата Ръка и индианците му постепенно изчезват от погледа им зад следващия завой. Нещастният им вид се засили още повече, когато чуха два последователни изстрела.
— Това пък какво беше? — попита почти с отчаяние Феърчайлд.
— Клеърмонт. Няма кой друг. — Пиърс заучеше напълно убедено. — Вероятно дава знак на Дийкин, че е прогонил конете на Бялата Ръка. Което означава, че на индианците им предстои дълга разходка до форта, където ще ги причака Дийкин.
— И Сеп Калун е там — обади се с надежда в гласа губернаторът.
— Калун ще може да се справи с Дийкин колкото и покойната ми баба — възрази Пиърс. — Освен това кажи речи през цялото време е пиян. — Лицето му се изкриви от злоба. — Какво ви казах? Ето, че даде пара.
Влакът набираше скорост, в това нямаше съмнение. Четиримата се спогледаха с още по-голямо безпокойство.
— Явно се е отказал от всякаква надежда да ни подмами да скочим — обади се О’Брайън, надвеси се през перилата и погледна напред към локомотива. Последва глух пукот и майорът побърза да се прибере обратно на завет. Свали с притреперваща ръка шапката си и загледа мрачно назъбената дупка в периферията.
— Изглежда, храни други надежди — сухо отбеляза Пиърс.
В кабината на локомотива Дийкин не откъсваше поглед от релсите пред себе си. Снегът бе престанал. Пресечната точка на западния изход от прохода и долината вдясно — където се бяха споразумели с Клеърмонт да се срещнат — беше на не повече от двеста метра.
— Дръжте се здраво — нареди на Марика, затвори клапата за парата и рязко наби спирачки.
Колелата блокираха под съпровода на ожесточен метален трясък — буферите се блъскаха един в друг. Четиримата на задната платформа за кой ли път се спогледаха — сега със смесица от нарастваща озадаченост и уплах. Дийкин подаде пистолета на Банлън на момичето и взе втората пръчка експлозив от сандъчето с инструментите.
Влакът окончателно се закова на място. Дийкин извика:
— Скачайте!
Марика стъпи на стъпалото на платформата и скочи, но падна тежко, изохка от болка и няколко пъти се прекатури. Дийкин освободи спирачката, даде лоста на задна скорост и пусна парата до край. След няколко мига беше при Марика.
Четиримата мъже на опашката не разбраха веднага, че влакът се движи назад, а не напред. О’Брайън пръв се съвзе и се надвеси над перилата. Очите му се уголемиха, когато проумя: Дийкин, застанал до релсите, беше насочил пистолета си към него. Майорът едва успя да се метне назад, но въпреки това изстрелът прогърмя едновременно с отскачането му.
— Господи! — извика О’Брайън и придружи възклицанието си с още няколко сочни, подходящи за случая израза. — Скочили са от влака!
— Никой ли няма в кабината? — Феърчайлд отново бе на ръба на истерията. — За Бога, трябва и ние да скачаме!
О’Брайън се пресегна да го удържи.
— Не!
— Господи, човече, спомни си какво стана с войнишките вагони!
— Този влак ни е необходим. — Той тръгна към предната врата на първия вагон. — Карал ли си някога влак, Нейтън?
Пиърс поклати отрицателно глава.
— И аз не съм. Но ще опитам. — Той посочи с пръст назад. — Дийкин.
Пиърс кимна и се спусна от платформата. Влакът вече набираше скорост и затова той се претърколи на една страна и се запремята надолу по насипа край релсите. Дебелият слой сняг обаче притъпи удара от падането и той стигна долния край без дъх, но цял и невредим. Незабавно се изправи на крака и се огледа.
Влакът продължаваше да набира скорост. Вече се беше отдалечил на петдесетина метра от него. Пиърс погледна в обратна посока и едва различи главата и раменете на Дийкин — той подкрепяше пострадалата при падането Марика.