Цар Плъх

— Нищо ли не дава?

— Едва можах да вдигна до четиристотин.

— Само четиристотин! Ами че една омега струва поне две хиляди.

— Хората преувеличават, сър. Пък и оня се съмнява, че е истинска омега.

— Той не е с всичкия си! Естествено, че е омега.

— Не знам, сър — хладно рече Царя. — Аз само ви предавам какво…

— Извинявайте, ефрейтор. Не исках да ви обидя! Тия жълти копелета до един са мошеници.

„Какво да правя сега? — питаше се Праути. — Ако не го дам чрез Царя, няма да го продам въобще, а групата има, нужда от тези пари. Пък и целият ни труд ще иде на вятъра, какво да правя?“ Той помисли малко, после рече:

— Опитайте се де го придумате някак, ефрейтор. Не мога да се съглася на по-малко от хиляда и двеста, просто нямам право.

— Добре, сър. Не вярвам да постигна нещо много, но ще опитам.

— Бъдете така добър. Разчитам на вас. Не бих приел тая нищожна цена, но страшно сме закъсали с храната. Нали знаете как е?

— Да, сър — любезно отвърна Царя. — Ще опитам, но за съжаление просто не виждам надежда да вдигне много. Казва, че китайците вече не купували часовници. Но ще направя, каквото мога.

Грей бе забелязал Торусуми да прекосява лагера и знаеше, че дългоочакваният миг е близо. Най-сетне часът удари. Той стана, намести лентата на ръкава си, нагласи фуражката и излезе от бараката. Други свидетели не бяха нужни, неговите показания щяха да са достатъчни. Затова тръгна сам.

Сърцето му биеше учестено от приятна възбуда. Винаги беше така, когато му предстоеше да арестува някого. Прекоси редицата бараки, слезе по стъпалата и тръгна по главната алея. Това бе по-дългият, заобиколният път. Нарочно избра него, защото му бе добре известно, че Царя се огражда с постове винаги, когато урежда сделки. Но той знаеше точното им разположение. Нещо повече, открил бе пролука в това човешко минно поле.

— Грей!

Той се обърна. Към него се бе запътил полковник Самсън.

— Да, сър?

— Добре, че те срещнах! Как вървят работите?

— Всичко е наред, сър — отвърна Грей, учуден от дружеския поздрав.

Макар че нямаше търпение да продължи пътя си, на Грей му стана доста приятно. Полковник Самсън заемаше специално място в плановете му за бъдещето. Самсън бе от най-високопоставените офицери — работеше във Военното министерство — и имаше много силни връзки. Човек като него можеше да му бъде повече от полезен един ден. Самсън бе член на Генералния щаб на Далекоизточните войски и заемаше някакъв неопределен, но важен пост — заместник-началник щаб или нещо подобно. Познаваше сума ти генерали и все разправяше как го посещавали в имението му в Дорсет, как разни благородници идвали на лов и какви увеселения и балове организирал след хайките. Човек като Самсън вероятно би могъл да му помогне в кариерата, въпреки липсата на особени заслуги. И въпреки произхода му.

— Отдавна искам да поговоря с вас, Грей — каза Самсън. — Имам една идея, която може би ще ви се стори интересна. Нали знаете, че подготвям книга за далекоизточната кампания. Разбира се — добави той шеговито, — засега това не е официалната версия, но кой знае, един ден може и да стане. Генерал Съни Уилкинсън отговаря за историческите архиви в министерството, нали знаете, и съм сигурен, че Съни ще се заинтересува от разказите на очевидци. Мислех си, дали не бихте искали да хвърлите един поглед на някои от фактите, свързани с вашия полк, а?