Цар Плъх

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато вървеше към американската барака, Питър Марлоу се измъчваше от угризения. Съжаляваше, че с такава готовност се бе съгласил да превежда на Царя, и в същото време го беше яд, че съжалява. „Добър приятел си, няма що! Забрави ли всичко онова, което той направи за теб?“ Но стомахът му се свиваше все повече. „Точно като пред боен полет — помисли си. — Или не, не е точно същото. По-скоро прилича на чувството, когато са те повикали при директора в училище, другото е пак толкова болезнено, но в него се примесва и удоволствие. Като с излизането до селото. Тогава нещо кара сърцето ти да ликува — да поемаш такъв риск само заради силното преживяване, или всъщност заради храната или жената, която може би ще намериш там.“ За хиляден път се зачуди защо ли ходи Царя в селото и какво прави там. Но би било неучтиво да пита направо, а и знаеше, че ако потърпи, ще разбере. „Ето, това е едно от нещата, които харесвам у Царя. Никога не разказва нищо излишно и пази всички съображения за себе си. Само истинският мъж постъпва по този начин — доволен си мислеше Питър Марлоу. — Разкривай се по-малко, когато ти сметнеш за необходимо. Кой си, какъв си — това си е твоя работа, докато не пожелаеш да го споделиш с приятел. А един истински приятел никога не пита. Тези неща не стават насила. Както в случая с ходенето до селото. Боже господи — помисли си той, — това показва колко високо те цени, щом се разкрива пред теб до такава степен. Ей, тъй просто решава и предлага: «Искаш ли да дойдеш с мен, като ида другия път?»“ Питър Марлоу разбираше, че е лудост, лудост е да ходи до селото! Но вече може би не чак такава лудост. Сега имаше истинска важна причина — трябваше да се опита да намери резервна част за радиото. Или радио, цяло радио. Да, това оправдаваше риска. Но в същото време знаеше, че би отишъл и просто така, защото му предложиха. И заради възможността да хапне истинска храна, да докосне истинска жена…