Бялата къща [A Painted House-bg]

А аз си мислех само: „Защо не се сетих за разстройство!“

Изминахме половин километър до мястото, където беше оставено полупразното ремарке с памука; издигаше се като паметник сред равното поле и ни приканваше към още един ден мъчения. Бавно взехме чувалите си и започнахме да берем. Изчаках дядо да тръгне надолу по реда си, после се преместих далеч от него и далеч от семейство Спрюл.

Работих здраво около час. Памукът беше влажен и мек на пипане, а слънцето още не се беше вдигнало нависоко. Не берях заради парите или от страх; по-скоро исках мека постеля за спане. Когато влязох толкова навътре в полето, че никой да не ме намери, а в чувала ми имаше достатъчно памук за едно хубаво дюшече, аз се проснах на него.

Баща ми пристигна към средата на сутринта и от осемдесет акра памук взе, че избра точно съседния ред.

— Люк! — каза сърдито той, като ме откри. Беше твърде изненадан, за да ми се кара, и докато се опомня, вече се оплаквах от стомашно разстройство и главоболие, а за по-сигурно добавих, че през нощта не съм спал много.

— Защо? — надвеси се над мен той.

— Чаках ви да се приберете. — В това имаше една доза истина.

— И защо ни чакаше?

— Исках да разбера за Либи.

— Е, тя си има бебе. Какво друго искаш да знаеш?

— Дядо ми каза. — Бавно станах на крака и се опитах да изглеждам колкото се може по-болен.

— Върви вкъщи — нареди татко и аз тръгнах, без да кажа и дума.

Китайски и севернокорейски войници устроили засада на американски конвой до Пьонганг, като убили поне осемдесет души и взели много пленници. Мистър Едуард Мъроу откри вечерните си новини с това съобщение и баба започна да се моли. Както винаги, тя беше седнала срещу мен на кухненската маса. Майка ми се беше облегнала на мивката и също спря да мие и затвори очи. Чух как дядо се изкашля на задната веранда. И той слушаше.

Мирните преговори отново били спрени, а китайците прехвърляли още войници в Корея. Мистър Мъроу каза, че примирието, което било толкова близко, вече изглеждало невъзможно. Тази вечер думите му бяха малко по-тежки, или просто ние бяхме по-уморени от обикновено. Той прекъсна за реклама и после се върна с новина за някакво земетресение.

Баба и мама шетаха бавно из кухнята, когато дядо влезе. Той разроши косата ми, сякаш всичко си беше наред.

— Какво има за вечеря? — попита.

— Свински пържоли — отвърна майка ми.

После дойде и татко и всички заехме местата си. След като дядо благослови храната, се помолихме за Рики. На практика никой не говореше; всички си мислеха за Корея, но никой не искаше да я споменава.

Накрая майка ми заразправя за някакъв проект в неделното училище, когато чух тихото скърцане на вратата на задната веранда. Никой освен мен не чу шума. Нямаше вятър, нямаше какво да бутне вратата. Спрях да ям.

— Какво има, Люк? — попита баба.

— Мисля, че чух нещо — казах аз.

Всички погледнаха към вратата. Нищо. Продължиха да ядат.