Бялата къща [A Painted House-bg]

Дядо явно се изнерви от многото коли. Той стисна кормилото, наби спирачки и промърмори нещо под носа си. Завихме по една улица и ето ти автогара „Грейхаунд“, многолюдно място с три лъскави автобуса, паркирани в редица отляво. Спряхме на бордюра до табелата „Заминаващи“ и слязохме бързо. Дядо не беше много по прегръдките, така че бързо си взехме довиждане. Но когато щипна бузата ми, видях влага в очите му. По тази причина той бързо се върна в камиона и замина. Махахме му, докато не се изгуби от поглед. Сърцето ми се сви, като гледах как старият му камион завива зад ъгъла и изчезва. Отиваше обратно във фермата, при наводненията, семейство Лечър и дългата зима. Но в същото време се радвах, че аз няма да се върна.

Обърнахме се и влязохме в автогарата. Приключението ни вече започваше. Татко сложи саковете до няколко седалки, а после отидохме на гишето.

— Два билета за Сейнт Луис — каза той.

Зяпнах от изненада и го погледнах удивено.

— За Сейнт Луис ли? — попитах аз.

Той се усмихна, но нищо не каза.

— Автобусът тръгва в дванайсет — каза продавачът.

Татко плати билетите и седнахме до мама.

— Мамо, ще ходим в Сейнт Луис! — казах аз.

— Само ще спрем там, Люк — каза татко. — От Сейнт Луис ще хванем автобуса за Чикаго, а после за Флинт.

— Дали ще видим Стан Мюжъл?

— Съмнявам се.

— Може ли да видим „Спортсманс Парк“?

— Не този път. На връщане, да речем.

След няколко минути ме пуснаха да обиколя автогарата и да разгледам къде какво има. Видях едно кафене, където седяха двама войници. Спомних си за Рики и осъзнах, че нямаше да съм си вкъщи да го посрещна. Видях семейство негри, рядка гледка в нашата част на Арканзас. Стискаха чантите си и изглеждаха объркани като нас. Видях още две фермерски семейства, които също бягаха от наводнението.