Един изстрел
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Един изстрел». Краткое содержание книги:
В същото време бившият военен полицай Джак Ричър обикаля плажовете и баровете на Маями в компанията на скандинавска танцьорка. Докато превърта телевизионните канали в хотелската й стая, той попада на репортаж на Си Ен Ен за убийствата в Индиана и чува името Джеймс Бар. С този човек отдавна го свързва една тайна — тайна за потулено зловещо престъпление. Ричър веднага тръгва за Индиана.
Лий Чайлд става все по-добър, а Джак Ричър — все по-популярен и по-силен!
— Сериозно?
Ричър кимна.
— Зад къщата му има хамбар с доста здрава заключалка на вратата. Може да е лаборатория за амфетамини, може да е просто разпределителен склад. През цялото време говорел с някого по мобилния си телефон. Има пикап, какъвто със заплатата от магазина не може да си купи и за две години. Освен това живее с майка си.
— И какво доказва това?
— Пласьорите на дрога често живеят с майките си. Пишеше го във вестника.
— Защо?
— Защото повечето имат висящи дела или предишни арести. Поради което не могат да представят чист документ за съдимост, какъвто изискват повечето хазяи.
Хелън не каза нищо.
— Снощи и шестимата изглеждаха превъзбудени — каза Ричър. — Бяха се надрусали. Най-вероятно със стимуланти, ако се съди по вида на мацката тази сутрин. Беше неузнаваема. Мрачна, посърнала, като след свръхдоза амфетамин.
— Били са надрусани, а? Значи наистина си имал късмет.
Ричър поклати глава.
— Ако ще се биеш с мен, по-добре вземи болкоуспокояващи.
— И какво излиза от всичко това?
— Постави се на мястото на Джеб Оливър — каза Ричър. — Той е вършил услуга на някого. Срещу заплащане, но все пак услуга. Нещо, което е струвало хиляда долара на клиента. Като самият клиент е бил малко по-нагоре по хранителната верига. И едва ли е управителят на магазина за авточасти.
— Значи смяташ, че Джеймс Бар се е забъркал с някакъв наркотрафикант?
— Може да не се е забъркал. Може да е бил принуден да го направи, по неизвестни причини.
— Това повдига мизата — каза Хелън.
— Донякъде — отвърна Ричър.
— Какво да правим сега?
— Да идем до болницата, нека доктор Мейсън се опита да установи дали Бар ни будалка с тази амнезия. Ако наистина се прави на ударен, най-добрият начин е да го поступам, докато пропее.
— Ами ако не ни будалка?
— Тогава има други подходи.
— Какви например?
— После ще ги обсъждаме — каза Ричър. — Най-напред да видим какво ще кажат психиатрите.
Хелън Родин подкара към болницата със своя сатурн. Алън Данюта седеше до нея, а Ричър се беше излегнал напряко на задната седалка. Мейсън и Нийбър ги следваха с един форд торъс, който бяха наели сутринта от Блумингтън. Паркираха двете коли в големия паркинг за посетители и петимата се запътиха заедно към сградата.
Григор Лински ги проследи с поглед, докато крачеха. Седеше зад волана на същия кадилак, който майката на Джеб Оливър бе видяла в тъмното предишната вечер — този път паркиран на петнайсетина метра от главния вход на болницата. Двигателят работеше. Лински натисна едно копче на мобилния си телефон. Зека отговори на първото позвъняване.
— Да?
— Военният е много добър — каза Григор Лински. — Вече беше в къщата на младежа.
— Е, и?
— А, нищо. Младежа вече го няма там.
— Къде е?
— На различни места.
— По-конкретно?
— Главата и ръцете му са в реката. Останалото е под основата на новото платно на Първа улица.
— Какво става сега?
— Военният и адвокатката са в болницата. С още трима. Втори адвокат и двама доктори, струва ми се. Специалист по особени дела и двама експерти на защитата, доколкото мога да предположа.
— Боим ли се от нещо?
— Няма от какво. Те имат право да опитат. Системата е такава. Само че няма да успеят.
— Погрижи се за това.
Болницата се намираше в покрайнините на града и поради това беше относително просторна сграда. Явно строителите й не се бяха притеснявали от липса на парцели. Ограниченията сигурно са били бюджетни, каза си Ричър, като огледа семплата шестетажна сграда от неизмазан бетон. Вместо мазилка, отвън и отвътре стените бяха боядисани в бяло, направо върху бетона, а таваните бяха доста ниски. Иначе сградата приличаше на всяка друга болница. И на вид, и по миризма. Вътре вонеше на дезинфектанти, болест и смърт. Ричър никак не си падаше по болниците. Той крачеше последен зад останалите по дългия, ярко осветен коридор към асансьорите. Най-отпред бяха двамата психиатри. Явно се чувстваха у дома си. Хелън Родин и Алън Данюта ги следваха по петите, разговаряйки помежду си. Докторите стигнаха до редицата асансьори и Нийбър натисна копчето. Когато и петимата се събраха пред вратата на асансьора, Хелън Родин дръпна Ричър настрани и го попита:
— Името Айлийн Хътън говори ли ти нещо?
— Защо?
— Баща ми е изпратил нов списък на свидетелите и тя фигурира в него.
Ричър не отговори.
— Изглежда, е от армията. Познаваш ли я?
— Трябва ли да я познавам?
Хелън се приближи до него, с гръб към останалите.
— Искам да знам какво знае Айлийн Хътън — каза тихо тя.
Това може да усложни нещата, помисли си Ричър.