Электронная книга - «Червено и черно». Краткое содержание книги:
Героят на Стендал от знаменития му роман „Червено и черно“ Жулиен Сорел често е наричан от критиците литературния Наполеон. За него акад. Ефрем Каранфилов проницателно отбелязва: „Великата трагедия на Жулиен Сорел е, че твърде дълго трябва да носи над белите лебедови криле, над извитата царствена шия, устремена към небето като у древните статуи на Аполон, клоунските пера на патица, да плува сред блатата, да кълве нечистотии, да произнася свещени текстове на латински език.“
Малко преди да удари звънецът за обед, Жулиен се върна с децата. На десерта, когато слугите се бяха вече оттеглили, госпожа дьо Ренал му каза много сухо:
— Вие изказвахте желание да прекарате две седмици във Вериер, господин дьо Ренал е съгласен да ви даде отпуск. Вие може да заминете, когато поискате. Но за да не губят децата времето си напразно, всеки ден ще ви се изпращат техните писмени упражнения и вие ще ги поправяте.
— То се знае — додаде господин дьо Ренал троснато, — аз няма да ви пусна за повече от една седмица.
Жулиен съзря на лицето му безпокойството на дълбоко измъчен човек.
— Той още не се е спрял на някакво решение — пошепна Жулиен на възлюблената си, когато за миг останаха сами в гостната.
Госпожа дьо Ренал му разказа набързо всичко, което беше направила от заранта.
— Тази нощ ще чуете подробностите — добавя тя, като се засмя.
„Какво женско коварство! — помисли Жулиен. — Какво желание, какъв инстинкт ги кара да ни изменят!…“
— Аз намирам, че любовта ви е едновременно просветлила и заслепила — каза той студено. — Вашето днешно поведение беше възхитително; но благоразумно ли ще бъде да искаме да се видим тази нощ? Къщата е пълна с врагове; помислете каква силна омраза храни към вас Елиза.
— Тази омраза прилича много на силното равнодушие, което вие, изглежда, имате към мене.
— Нека съм равнодушен, аз съм длъжен да ви спася от една опасност, в която сам ви хвърлих. Ако по някаква случайност господин дьо Ренал поприказва с Елиза, той може от една нейна дума да научи всичко. Защо да в е се скрие близо до стаята ми, въоръжен както трябва…
— Така, значи! Вие дори нямате смелост! — възкликна госпожа дьо Ренал с надменността на една благородническа щерка.
— Аз няма да се унижа никога да говоря за своята смелост — каза студено Жулиен, — това би било низост. Нека светът съди по делата. Но вие — добави той, като я хвана за ръката, — вие не разбирате колко съм привързан към вас и колко се радвам, че ще мога да се сбогувам с вас преди тази жестока разлъка.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ТАКА ПОСТЪПВАХА В 1830 ГОДИНА
Словото е дадено не човека, за да скрива мисълта си.
Преподобният отец Малагрида
Едва пристигнал във Вериер, Жулиен се разкая за своята несправедливост към госпожа дьо Ренал. „Бих я презирал като нищожна женица, ако от слабост не беше издържала сцената с господин дьо Ренал! Но тя се измъкна от нея като дипломат и аз съчувствувам на победения, макар и да е мой враг. В това има нещо подличко и еснафско; самолюбието ми е засегнато, защото господин дьо Ренал е мъж; няма що, славно и велико сдружение, към което и аз имам честта да принадлежа; какъв глупак съм аз!“
Господин Шелан беше се отказал от всички жилища, които най-почтените местни либерали се надпреварваха да му предлагат, когато, уволнен, бе изгонен от свещеническия дом. Двете стаи, наети сега от него, бяха затрупани от книгите му. В желанието си да покаже на Вериер как трябва да се отнасят към един свещеник Жулиен отиде при баща си, взе от него двадесетина елови дъски й сам ги мъкна на гръб по цялата главна улица. Той зае инструменти от един свой предишен другар и надве-натри сглоби нещо като библиотека, в която нареди книгите на господин Шелан.
— Аз мислех, че мирската суета те е покварила — каза му старецът, просълзен от радост. — Ето сега ти изкупваш момчешката история с блестящата униформа, която ти създаде толкова неприятели.
Господин дьо Ренал бе заповядал на Жулиен да живее в дома му. Никои не подозираше какво бе станало. На третия ден от пристигането си Жулиен видя как се изкачва чак до стаята му не друг, а сам помощник-префектът господин дьо Можирон. След като слуша цели два часа блудкавия му брътвеж и гръмогласните му оплаквания от хорската злоба, от недостатъчната честност на людете, натоварени с управлението на обществените средства, от опасностите, които застрашават клетата Франция и т.н. и т.н., Жулиен най-сетне почна да се досеща коя е причината за посещението. Те бяха вече излезли върху площадката на стълбите и бедният наполовина изпъден възпитател изпращаше с подобаващо почитание бъдещия префект на някой честит окръг, когато гостенинът благоволи да се заинтересува от участта на Жулиен, да похвали неговите скромни искания, колчем се отнася до пари и т.н. и т.н…. Най-сетне, като го стисна в прегръдките си с бащинска нежност, господин дьо Можирон му предложи да напусне господин дьо Ренал и да постъпи у един чиновник, който имал деца за възпитаване и който като крал Филип щял да благодари на небето не толкова задето му ги е дало, колкото задето отредило да се родят в съседство с господин Жулиен. Техният възпитател би получавал осемстотин франка заплата, платима не ежемесечно — „това не е честно“, каза господин дьо Можирон, — а на тримесечие и винаги в предплата.
