Самоличността на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самоличността на Борн». Краткое содержание книги:
И все пак кой е Джейсън Борн?
— Защото й се повръщаше от тази ферма — отговори Мари.
— Без шеги. Наистина ли става дума за ферма?
— Е, добре, „малко ранчо“ подхожда повече. Малко в сравнение с онези с кралските размери в Албърта. По времето на баща ми, когато френски канадец е отивал на Запад да купува земя, е имало неписани ограничения. Не се сравнявай по размер с онези над теб! Татко често споменаваше, че ако е използвал името Сент Джеймс вместо Сен-Жак, е щял да бъде далеч по-богат.
— Фермер ли беше?
Мари се беше засмяла.
— Не, счетоводител, който стана фермер под влиянието на бомбардировачите „Викърс“ през войната. Беше пилот в Канадските кралски военновъздушни сили. Предполагам, че при вида на цялото това небе, счетоводната кантора е изглеждала малко тъпа.
— За това са нужни доста нерви.
— Повече, отколкото предполагаш. Преди да купи ранчото, продаваше добитък, който не беше негов, при това на земя, която не притежаваше. Хората казваха, че е французин до мозъка на костите си.
— Струва ми се, че бих го харесал.
— Сигурно.
Беше живяла в Калгари с родителите и двамата си братя, докато навършила единайсет години, а сетне заминала да учи в университета Макджил в Монреал, за да започне живот, който никога не си била поставяла за цел. Не особено старателна ученичка, която предпочитала да препуска на коня си из поляната пред подредената скука в началното училище в Албърта, тя открила удоволствието да използва мозъка си.
— Беше много просто — каза му веднъж. — Гледах на книгите като на врагове, но внезапно попаднах сред хора, които се занимаваха с тях и изпитваха удоволствие. Всичко бе разговори. Разговори по цял ден, разговори по цяла нощ — по класни стаи и семинари, в препълнени сепарета над безброй халби с бира; струва ми се, че тези непрекъснати разговори всъщност ме преобразиха. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Нямам спомени, но ми се струва, че те разбирам — каза Борн. — Липсват ми спомени от колеж, съученици или подобни приятели, но съм абсолютно уверен, че е имало нещо такова. — Той се усмихна. — Впечатлението от разговори над безброй бирени халби е незабравимо нещо.
Тя се усмихна в отговор.
— И аз правех доста голямо впечатление в онези дни. Едно едро момиче от Калгари с двама по-големи братя, с които да се състезава, изпива повече бира от половината момчета от университета в Монреал.
— Сигурно са се възхищавали от теб.
— Не, просто ми завиждаха.
Пред Мари Сен-Жак се открил нов свят; тя не се завърнала повече към стария си начин на живот. С изключение на времето през ваканциите, продължителните пътувания до Калгари ставали все по-редки и по-редки. Кръгът й от приятели в Монреал се разширил, летата й били заети с работа в и извън университета. Първо се увлякла по историята, след това разбрала, че по-голямата част от историята се формира от икономическите сили — за силата и властта трябва да се плаща — така че започнала да се занимава с теориите на икономиката. И била удовлетворена.
Останала в Макджил пет години и получила докторска степен и правителствена стипендия за Оксфорд.
— Беше забележителен ден, казвам ти. Мислех, че баща ми ще получи апоплектичен удар. Изостави безценния си добитък на грижите на двамата ми братя, за да долети на изток да ме разубеждава.
— Да те разубеждава? Защо? Нали е бил счетоводител, а ти си се готвела да защитиш докторат по икономика?
— Не прави тази грешка — възкликна Мари. — Счетоводителите и икономистите са врагове по природа. Едните виждат дърветата, а другите гората и възгледите им обикновено не съвпадат, което е съвсем нормално. Още повече баща ми не е просто канадец. Той е френски канадец. Смяташе ме, мисля, за предател спрямо Версай. Но се поуспокои малко, когато му казах, че условието да получа стипендията е да се съглася да работя за правителството минимум три години. Заяви, че мога „да служа по-добре на каузата отвътре“. Да живее Квебек, да живее Франция!
И двамата се разсмяха.
Тригодишната обвързаност с правителството в Отава била удължена по всички възможни начини: всеки път, когато се канела да напусне, я повишавали, давали й по-голям офис и по-голям персонал.
— Властта развращава, разбира се — усмихна се тя. — И никой не го знае по-добре от високопоставените бюрократи в банките и корпорациите, борещи се за препоръки. Но ми се струва, че Наполеон го е казал по-добре: „Дайте ми достатъчно медали и ще ви спечеля всяка война“. Така че останах. Работата ми ме изпълва с огромно удовлетворение. Все пак това е работа, в която съм много добра, а това има някакво значение.