Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Зрението на Дьо Гияк може би беше по-добро, но във всяко друго отношение (като изключим ума, а той невинаги можеше да се сравни с животинското лукавство), той беше по-слаб от глигана и го знаеше. И това съзнание беше единственият му шанс за успех.
Анри се ослуша за останалата част от хайката, но гората зад гърба му беше тиха. Навярно останалите скоро щяха да го настигнат, да нахлуят в поляната. Тогава този „дявол“ можеше да се оттегли по-навътре между дърветата, които се издигаха над езерото. Или пък щеше да избере да нападне всичките си врагове, кучета и хора, наведнъж. Най-накрая щеше да умре заради численото им предимство, но славата щеше да бъде за онзи, който нанесе смъртоносния удар, а не за Анри дьо Гияк, който — поне в собствените си очи — нямаше да е издържал последното изпитание, защото щеше да е изчакал помощта.
Бързо, преди да има време да обмисли докрай въпроса, той смушка коня си по брега. И без да го насочва, Брюн се държеше встрани от хлъзгавите места и невъзмутимо вървеше покрай водата. Анри усещаше страха на коня, отражение на неговия, но за страничния наблюдател те сякаш правеха утринна разходка. Главата на глигана леко се помръдна, докато той следеше приближаването на коня и човека. Очите му се изцъклиха, четината му настръхна като гребен, зъбите и глигите заприличаха на стена от окървавена кост.
Възползвайки се от моментното разсейване на глигана, един от по-нетърпеливите алаунти скочи към него и успя да забие зъбите си в хълбока му, но не и да го захапе достатъчно здраво. Беше отхвърлен за миг и се затъркаля към брега на езерото, където се сблъска с един от другарите си, който току-що излизаше от водата. Ако злочестото куче бе успяло да се задържи, половин дузина от останалите щеше да го последва, но сега останалите, с настръхнала козина и оголени зъби, продължиха да стоят в полукръг далеч от обсега на глигана. Анри дьо Гияк бе успял да се доближи само на няколко метра от плячката си. Брюн беше достатъчно смел, за да продължи, но ездачът го спря, притискайки хълбоците му.
После бавно, почти небрежно слезе на земята.
На известно разстояние от езерото, където бе заварден глиганът, Гастон Флорак и Ришар Фоа се опитваха да решат накъде са поели Дьо Гияк и кучетата. Алан Одли и Нед Кейтън бяха спрели зад тях, а младият Анри беше между четиримата мъже. В една част на гората се усещаше напрегната тишина, нарушавана от случаен лай или вик. Но най-големият шум идваше от съвсем друга посока.
— Мисля, че е там — каза Флорак.
Но сякаш не бързаше да потегли.
— При цялото ми уважение, сър…
Флорак погледна към Бодрон, кучкарят, чието куче първо бе надушило присъствието на „дяволския“ глиган и търпеливо зачака думите му.
— Господарят ми е там.
И Бодрон посочи в посоката, където цареше относителна тишина.
— Да не би да си надушил господаря си?
— Не аз, а Равол. Той знае по инстинкт.
Беше вярно, че вниманието на кучето беше насочено към по-тихата част от гората.
— Какво мислиш, Фоа?
— Осланям се на твоята преценка, господарю.
— Тогава да се разделим. Вземи двамата англичани и Анри, Фоа, както и половината от останалите. Аз ще тръгна насам.
И без повече думи Флорак обърна коня си в посоката, която първоначално бе посочил.
Джефри Чосър набързо се облече и без да обръща внимание на лейди Розамонд, почти изтича от стаята. Не толкова защото смяташе, че мястото му е в гората. Не обичаше особено лова, но беше притеснен от някакво предчувствие, което не можеше да определи. Какво имаше предвид Розамонд, когато каза, че вече е твърде късно?
Отне му известно време да открие коня си в непознатата конюшня, да го оседлае и да излезе от замъка. Селският площад беше пълен с хора, тъй като беше празник. Но те бяха странно мълчаливи, наклонили глави на една страна, сякаш се ослушваха за отзвука от далечна битка.
Появата му сякаш ги раздвижи и те поеха след него към гората. Не биха искали да присъстват на убийството — дори смъртоносно раненият глиган представляваше огромна заплаха — но искаха да са на мястото след това, на церемониалното разрязване на животното. Тогава този обикновен ден щеше да се превърне в истински празник, отбелязващ победата над врага.
Чосър пришпори коня си по нанадолнището, а после надясно, по посока на слабите подвиквания, които отекваха през лятната зеленина. Подобно на селяните Джефри нямаше желание да присъства на самото убийство, но за разлика от тях той нямаше вкус и към онова, което щеше да последва. То включваше отрязване на главата на глигана, изгарянето на четината, ритуалното разрязване на трупа с отделянето на черния дроб и далака за кухнята на замъка, а останалите вътрешности се даваха на кучетата за награда. Не, каза си Джефри, никога не бе имал вкус към тези церемонии, които по странен начин обединяваха благородници и селяни. Той беше градско чедо, роден и израснал на място, където, ако искаш да видиш природа, трябва да се качиш на някоя камбанария.