Рицарят на Седемте кралства
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-431-4
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Седемте кралства». Краткое содержание книги:
— Седемте да ни опазят дано. — Септонът избърса потта от челото си с ръкав. — Разбойник значи? И голям при това. Сир, разкайте се за злосторствата си и Майката ще се смили над вас. — Пръднята на септона развали ефекта от апела му. — Олеле. Простете, сир. От боба и ечемичения хляб е.
— Не съм разбойник — заяви Дънк с цялото си възможно достойнство.
Дългия Инч не се трогна.
— Не злоупотребявайте с търпението ми, сир… ако наистина сте сир. Бягайте в пилешката си кула и кажете на сир Юстас да ни предаде сир Бенис Кафявата смрад. Ако ни спести главоболието да го измъкваме от Стендфаст, нейно благородие може да е по-склонна да прояви снизхождение.
— Ще говоря с нейно благородие за сир Бенис и онази неприятност при яза, както и за кражбата на водата ни.
— Кражба ли? — рече сир Лукас. — Кажете ли го това на милейди, ще плувате в чувал още преди залез-слънце. Много ли сте сигурен, че искате да говорите с нея?
Единственото, в което Дънк беше сигурен, бе желанието му да фрасне с юмрук Лукас Дългия Инч в кривите жълти зъби.
— Казах ви какво искам.
— О, оставете го да говори с нея — намеси се септонът. — Какво може да навреди това? Сир Дънкан е яздил дълго под това зверско слънце, нека да си каже каквото има човекът.
Сир Лукас отново изгледа Дънк.
— Нашият септон е набожен човек. Елате. Ще съм ви благодарен, ако сте кратък. — Закрачи през двора и Дънк забърза след него.
Вратите на септата на замъка бяха отворени и по стъпалата навън се изсипваха богомолци. Имаше рицари и скуайъри, десетина деца, няколко старци, три септи в бели халати с качулки… и добре закръглена пухкава знатна дама с рокля от тъмносиня дамаска, обшита с мирска дантела, толкова дълга, че краищата й се влачеха в прахта. Дънк прецени, че е на около четирийсет. Червено-кестенявата й коса беше събрана високо под сребърна мрежичка, но най-червеното у нея беше лицето й.
— Милейди — каза сир Лукас, след като застанаха пред нея и септите й, — този странстващ рицар твърди, че носи съобщение от сир Юстас Озгри. Ще го изслушате ли?
— Ако пожелая, сир Лукас. — Изгледа го толкова напрегнато, че Дънк неволно си спомни приказките на Ег за чародейство. „Не мисля, че тази се къпе в кръв, за да поддържа красотата си.“ Вдовицата беше дебела и с грубовато лице, със странно изострена глава, което косата й не можеше да прикрие. Носът й беше прекалено голям, а устата — твърде малка. Все пак си имаше две очи и това беше някакво облекчение, но всякаква мисъл за галантност вече го бе изоставила.
— Сир Юстас ме помоли да говоря с вас за скорошната неприятност при яза ви.
Жената примига.
— При… яза, казвате?
Около тях се трупаше тълпа. Дънк усещаше враждебните им погледи.
— Потокът. Пъстрата вода. Ваше благородие, построили сте бент на него…
— О, напълно сигурна съм, че не съм — отвърна тя. — Цялата сутрин бях отдадена на молитвите си, кога да го строя, сир?
Дънк чу кикота на сир Лукас.
— Нямах предвид, че ваше благородие го е построила лично, само че… без тази вода всичките ни посеви ще изсъхнат… селяните имат боб и ечемик по нивите, и пъпеши…
— Нима? Много обичам пъпеши. — Малката й уста се кривна доволно. — Какъв сорт пъпеши са?
Дънк заоглежда притеснено лицата наоколо и усети, че собственото му лице се сгорещява. „Има нещо сбъркано тук. Дългия Инч ме прави на глупак.“
— Милейди, можем ли да продължим разговора си някъде… по-насаме?
— Бас на сребърник, че големият тъпак иска да спи с нея! — подхвърли някой и наоколо избухна смях. Дамата се присви ужасена и вдигна ръце към лицето си. Една от септите бързо притича до нея и я прегърна покровителствено.
— И за какво е цялата тази веселба? — Гласът, който прекъсна смеха, бе хладен и твърд. — Никой ли няма да сподели шегата с мен? Сир рицарю, защо притеснявате добрата ми сестра?
Беше момичето, което Дънк бе видял при мишените за стрелба с лък. Носеше колчан стрели на едното бедро и държеше дълъг лък — дълъг точно колкото ръста й, който не беше много висок. Ако Дънк беше почти седем стъпки, момичето нямаше и пет. Можеше да обхване кръстчето й с двете си ръце. Рижата й коса беше прибрана на плитка, толкова дълга, че забърсваше бедрата й, и имаше трапчинка на брадичката, чип нос и лунички по страните.
— Простете ни, лейди Роан — каза един хубав млад лорд с кентавъра на Касуел, извезан на гърдите на жакета му. — Този голям тъпак взе лейди Хелисънт за вас.
Дънк погледна от едната дама към другата и изтърси неволно: