Самотата на простите числа

После продължи забързано да подрежда апаратурата си.

— Ще те оставим да работиш — заяви Джада, като я докосна леко по рамото. — Явно си много заета.

— Окей.

Обърнаха се и тръгнаха към изхода. Звукът от сухото почукване на токчетата им се отразяваше в стените на вече празната църква.

Младоженците я чакаха в сянката на голямо дърво и не бяха прегърнати. Аличе паркира до поршето им и слезе с чантата през рамо. Беше горещо и усещаше косата си залепена за тила.

— Здравей — каза, докато се приближаваше.

— Али — обърна се към нея Виола, — не мислех, че…

— Нито пък аз — прекъсна я Аличе.

Прегърнаха се престорено, сякаш не искаха да си измачкат дрехите. Виола беше още по-хубава, отколкото в лицея. С годините чертите на лицето й бяха станали по-сладки, очертанията му по-меки и очите й бяха изгубили недоловимата вибрация, която ги правеше толкова страшни. Тялото й бе все още съвършено.

— Това е Карло — представи мъжа си Виола, Аличе стисна ръката му — беше съвсем гладка.

— Да започваме — каза кратко.

Виола кимна и потърси погледа на съпруга си, но той не забеляза.

— Къде да застанем? — попита.

Аличе погледна наоколо. Трябваше да използва светкавица, за да елиминира всички сенки от лицата. Посочи една пейка, цялата огряна от слънцето, на брега на реката.

— Седнете там.

Изразходва повече време от необходимото, за да нагласи апарата. Престори се, че се суети със светкавицата, монтира един обектив, после го смени с друг. Съпругът на Виола се разхлаждаше, като си вееше с вратовръзката, докато тя се мъчеше да спре с пръст капчиците пот, които избиваха по челото й.

Аличе ги остави да се варят още малко, правейки се, че търси подходящото разстояние за снимките.

После започна да им дава нареждания с рязък тон. Казваше им: „Прегърнете се, усмихнете се, сега сериозни, хвани й ръката, облегни главата си на рамото му, прошепни й нещо на ухото, гледайте се, по-близо един до друг, към реката, махни си сакото.“ Кроца я беше научил, че хората не трябва да се оставят дъх да си поемат, не трябва да им се оставя време да мислят, защото е достатъчен и един миг, и спонтанността им изчезва.

Виола се подчиняваше и два или три пъти попита с разбиране:

— Добре ли е така?

— Окей, сега да отидем на онази ливада — каза Аличе.

— Още ли? — учуди се Виола.

Червенината на пламналите й бузи започваше да разцъфва изпод фондьотена. Черната очна линия вече беше малко размазана, краищата на очите й се набраздяваха и й придаваха изморен и състарен вид.

— Ти се преструваш, че бягаш, а той те гони по ливадата — обясни Аличе.

— Моля? Трябва да тичам?

— Да, трябва да тичаш.

— Но… — запротестира Виола.

Погледна мъжа си, който само сви рамене.

Изпъшка, после подхвана полата си и се затича. Токовете й потъваха с по няколко милиметра в земята и хвърляха малки парчета пръст, които цапаха вътрешната част на бялата рокля. Съпругът й я настигаше.