Кинг и Максуел
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #6
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ОБСИДИАН
- ISBN: 978-954-769-370-8
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кинг и Максуел». Краткое содержание книги:
Армията съобщава на Тайлър Уинго, че баща му е загинал в Афганистан. Ден по-късно се случва нещо невероятно – младежът получава имейл от него, в който се казва: Съжалявам, моля те да ми простиш.
Тайлър решава да наеме Шон и Мишел да разгадаят мистерията около баща му. Тяхното разследване обаче довежда до нови въпроси. Може ли ветеранът Сам Уинго да е жив? Каква е била истинската му мисия? Дали синът му няма да е следващата мишена?
Шон и Мишел скоро осъзнават, че са попаднали на зловещ план, целящ да предизвика хаос в света. Всеки, който се опита да го осуети, е заплашен със смърт. Но двамата детективи са твърдо решени да помогнат на семейство Уинго.
– Всъщност е бил на редовна служба – каза Шон. – Лично аз съм убеден, че вие сте го подготвяли за специална мисия, за която са му трябвали тези езици.
– Специална мисия? – развълнувано прошепна тя. – Каква по-точно?
– Добър въпрос. За съжаление, не мога да ви отговоря.
– Казахте, че според вас Сам не е мъртъв. Но нали така писаха във вестниците?
– Да, но мисля, че не е мъртъв – отговори Шон и леко се приведе напред. – Това обаче не означава, че не е в опасност. Споменавал ли е пред вас нещо по-конкретно? Нещо, което може да ми помогне?
– Казваше, че се надява скоро да се пенсионира. Искаше да прекарва повече време с Тайлър.
– Друго?
– Ами… Малко преди да напусне ДТИ, каза нещо странно...
– Какво?
– Спомена, че скоро заминава за Афганистан, а аз го помолих да бъде предпазлив, защото не искам да бъде убит от снайперист или самоделна бомба. След това добавих, че ще се моля да се прибере жив и здрав.
– И той какво отвърна?
– Каза, че снайперистите и бомбите са последната му грижа.
– Какво е имал предвид? – замислено потърка брадичката си Шон. – Че очаква там да му се случи нещо още по-лошо?
– Предполагам – кимна Хесе, после сякаш се запита какво означава това "по-лошо" и лицето ѝ се разкриви от тревога. – Нима има нещо по-лошо от това да бъдеш взривен или разстрелян?!
– Може би има.
Шон зададе още няколко уточняващи въпроса и си тръгна. Хесе остана на мястото си, загледана в празната чаша пред себе си.
Телефонът му иззвъня още преди да стигне до колата. Беше Мишел, която му разказа за срещата си с Маккини.
– Един милиард евро? – скептично присви устни той. – По сегашния курс това са около милиард и триста милиона долара!
– Вярвам ти. Явно тази сума тежи две хиляди и двеста килограма, без да се брои контейнерът.
– А защо Маккини изведнъж решава да сподели тази информация с нас?
Шон седна зад волана, притисна телефона между рамото и ухото си и закопча предпазния колан.
– Защото се чувства изолиран. И защото не може да вярва на никого, включително и на своите.
– Въпреки това ми се струва странно, че човек на МВС ни подхвърля подобна информация. За такова нещо лесно биха могли да му изпържат задника.
– Няма спор – отвърна тя. – Бях изненадана не по-малко от теб.
– И докъде стигнахте в крайна сметка?
– Доникъде. Той просто си тръгна, а аз побързах да те набера.
– Стой там и ме чакай. Ще пристигна до четирийсет минути.
Шон запали двигателя и включи на скорост, без да поглежда в огледалото за обратно виждане.
Ако го беше направил, вероятно щеше да забележи червената точка, движеща се по челото му.
31.
Шон потегли, а Алън Грант отпусна пистолета си с лазерен мерник, монтиран върху релса "Пикатини".
Нещата не опираха до едно елементарно натискане на спусъка, въпреки че рано или късно щеше да се стигне и до това. Прибра оръжието в кобура под мишницата си и остана на място с работещ двигател. Трябваше му малко време, за да обмисли ситуацията.
Мери Хесе, служителка в ДТИ, работила доста време със Сам Уинго. Беше му преподавала езиците, които се говорят в Близкия изток. Кинг и Максуел нямаше какво да научат от нея, но имаше и други пътеки, които можеха да ги отведат някъде.
Включи на скорост и мерцедесът му напусна Шантили. Насочи се на запад, към подножието на Блу Ридж. Не след дълго напусна междущатската магистрала и пое по някакво шосе, а после се заизкачва по лъкатушещ селски път.
В крайна сметка стигна до тясна, покрита с чакъл алея и спря пред малка хижа, намираща се в доста окаяно състояние.
Слезе от колата и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Времето отдавна беше престанало да има значение за него. Беше забравил какво означава да работиш от девет до пет.
Отвори багажника и огледа жената, която лежеше вътре.
Китките и глезените ѝ бяха стегнати с пластмасови белезници, на очите ѝ имаше кърпа, а устата ѝ беше запечатана с тиксо. Тези предохранителни мерки вероятно бяха излишни, тъй като тя беше упоена. Но Грант беше предпазлив човек, защото беше осъзнал, че предпазливите живеят по-дълго.
Вдигна жената и я понесе към верандата; Остави я на пода и се зае с трите ключалки и алармената инсталация, свързана с генератор на пропан-бутан, който осигуряваше и осветлението. След това отново вдигна жената и я внесе вътре. Но съвсем не като младоженец, който прекрачва прага с булката на ръце.
Влезе в задната стая, която беше със затъмнен прозорец. В средата имаше метална маса. Той я положи върху нея, свали превръзката от очите ѝ и отстъпи назад. После спокойно съблече палтото си и разкопча кобура. Пистолетът само щеше да му пречи. Светна лампата и зачака.