Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

— Да, добре.

— Та какво казвахте?

— Не знам за ритуалните убийства — каза Карас. — В това отношение нищо не мога да кажа. Но знам, че някога в Швейцария една акушерка признала, че е убила трийсет или четирийсет деца, за да бъдат използвани по време на черна меса. Може да са изтръгнали признанието й чрез мъчения — бързо добави той. — Кой знае? Но историята е страшно убедителни. Акушерката описала как криела в ръкава си дълга, тънка игла, тъй че по време на раждането вадела иглата и я забивала в темето на детето, а след това пак я скривала. Никакви следи. — Карас погледна Киндерман. — Бебето изглеждало мъртвородено. Чували ли сте, че европейските католици имали предразсъдъци към акушерките? От там е започнало.

— Боже мой!

— Да, не само нашият век е безумен. Но…

— Чакайте, чакайте — прекъсна го детективът. — Всички тези истории… сам казахте, че вероятно са изтръгнати чрез мъчения, нали така? Значи по принцип са недостоверни. Те са подписвали самопризнания, а след това благочестивите изроди са добавяли каквото си искат. По онова време не е имало презумпция за невинност, нали? Никой не е бил длъжен да им прочете правата.

— Да, прав сте, но много от признанията са направени доброволно.

— Че кой ще говори доброволно за такива неща?

— Без съмнение душевноболни хора.

— А, още един достоверен източник!

— Добре де, навярно сте прав и за това, лейтенант. Просто си играя на адвокат на дявола.

— Добре се справяте.

— Но има едно нещо, което често забравяме — ако хората имат дотолкова объркана психика, че да признаят такива неща, то те са и в състояние да ги правят. Да вземем например легендите за върколаци. Вярно, звучат нелепо — никой не може да се превърне във вълк. Но ако човек е толкова болен, та да повярва, че е върколак, той ще се държи като върколак.

— Това теория ли е, добри ми отче, или факт?

— Факт. Например случаят с Уилям Щумпф. Или май малкото му име беше Карл. Не помня. Той е живял в Германия през XVI век. Вярвал, че е върколак и убил двайсет или трийсет малки деца.

— Искате да кажете — отварям кавички, — че е признал?

— Да, признал е и мисля, че може да му се вярва. Когато го заловили, ядял мозъците на двете си малки доведени дъщери.

В свежото априлско утро откъм бейзболното игрище долитаха глухите удари на бухалка по топка. Давай, Прайс. Стегни се! Покажи какво можеш!

Бяха наближили паркинга. Мълчаливо стигнаха до полицейската кола и детективът обърна към Карас печален поглед.

— И тъй, какво търся, отче? — попита той.

— Може би душевноболен наркоман — отговори Карас.

Детективът наведе глава, позамисли се и мълчаливо кимна.