Стоунър
- Автор: Уильямс Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-08-5
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стоунър». Краткое содержание книги:
Романът, който покори Европа. И я разплака.
Необикновена книга за обикновения живот на едно момче, което тръгва от дълбоката американска провинция и се издига до университетски преподавател. В романа не се случва нищо. По-точно, случва се цял един живот, белязан от тихо отчаяние и неизчерпаеми запаси от достойнство.
Стилът на Уилямс е пределно изчистен, аскетичен, оголен до мускула, в него няма и една излишна дума и това създава особена съпричастност със съдбата на главния герой - Стоунър би могъл да бъде всеки от нас.
Джон Уилямс (1922-1994) издава Стоунър преди близо половин век. Преди няколко години романът е преоткрит и заживява нов живот - включен е в авторитетната поредица на Ню Йорк Ревю ъф Букс, а в Европа се превръща в голямата литературна сензация на 2013 година.
Символиката, вложена в тези стихове, не е ясна, докато не ги разгледаме в техния контекст. „Той жив е! — пише няколко стиха по-горе Шели. — Мъртва е смъртта, не Той.“ Тук в съзнанието ни изникват не по-малко известните строфи на Кийтс:
И така, принципът е Красотата, но красотата е и познание. И това е схващане, което се корени в…
Гласът на Уокър продължи да се лее плавно и самоуверено, от устата му, която се движеше бързо, се сипеха думи, сякаш… — Стоунър се сепна и надеждата, зародила се в него, умря точно толкова внезапно, както се бе и зародила. За миг му призля почти физически. Той погледна надолу към масата и видя между ръцете лицето си, отразено в лъснатия до блясък орехов плот. Образът беше тъмен, Стоунър не различи чертите, сякаш виждаше призрак, който блещука безплътно върху твърдото дърво и идва, за да го пресрещне.
Ломакс приключи с въпросите и започна Холанд. Стоунър не можеше да не признае, че Ломакс се справя майсторски, ненатрапчиво, с много чар и чувство за хумор. Случваше се Холанд да зададе въпрос и Ломакс да се престори добродушно на озадачен, а после да поиска той да го доизясни. Друг път се извиняваше за въодушевеността си и след поредния въпрос на Холанд изказваше мнение, с което въвличаше Уокър в спор, та се създаваше впечатлението, че всъщност е участник и той. Перифразираше въпросите (винаги така, сякаш се извиняваше), променяше ги по начин, при който първоначалното намерение се губеше в разясненията. Включи Уокър в нещо като сложно теоретично обсъждане, въпреки че говореше предимно той. А накрая, пак с извинения, започна да прекъсва въпросите на Холанд със свои и тласна Уокър натам, където искаше той.
През това време Стоунър не каза нищо. Слушаше разговора, който се вихреше наоколо, взираше се в лицето на Финч, което се беше превърнало в тежка маска, поглеждаше към Ръдърфорд, който седеше със затворени очи и кимаше, виждаше и колко озадачен е Холанд, с какво любезно презрение се държи Уокър и колко трескаво оживен е Ломакс. Чакаше да направи каквото знаеше, че трябва да направи, чакаше с уплаха, гняв и мъка, които от минута на минута се засилваха. Радваше се, че докато ги е гледал, не е срещнал погледа на никого.
Накрая времето, отредено за въпросите на Холанд, изтече. Финч си погледна часовника и кимна така, сякаш участваше по някакъв начин в уплахата на Стоунър.
Стоунър си пое дълбоко въздух. Все така загледан в призрака на лицето си в гладката като огледало политура на масата, той каза безизразно:
— Господин Уокър, ще ви задам няколко въпроса за английската литература. Прости въпроси, които не изискват сложни отговори. Ще започна от ранен период и ще вървя по хронологията, доколкото ми позволява времето. Бихте ли започнали с описание на принципите в англосаксонското стихосложение?
— Да, господине — каза Уокър. Лицето му се беше смразило. — Като начало англосаксонските поети, доколкото ги е имало през Ранното средновековие, не са притежавали предимствата на чувствителността, каквито са имали по-късните английски поети. Всъщност бих казал, че поезията им се отличава с примитивизъм. Въпреки това в рамките на този примитивизъм са заложени възможности, макар и вероятно скрити за нечии очи, заложени са възможности за изтънчено чувство, което се отличава с…
— Господин Уокър — каза Стоунър, — попитах ви за принципите на стихосложението. Можете ли да ми ги посочите?
— Ами, господине — подхвана Уокър, — то е доста приблизително и изменчиво. Стихосложението де.
— Само това ли можете да ми кажете?
— Господин Уокър — побърза да се намеси Ломакс — малко необуздано, както си помисли Стоунър, — приблизителността, за която споменахте, може ли с нея да се обясни…
— Не — прекъсна го твърдо Стоунър, без да поглежда към никого. — Искам да се отговори на въпроса ми. Само това ли можете да ми кажете за англосаксонското стихосложение?
— Ами, господине — рече Уокър и се усмихна, после усмивката му се превърна в нервно хихикане. — Да ви призная, още не съм изкарал курса по англосаксонска литература, който влиза в програмата, и се колебая дали да обсъждам въпроси, без да имам нужните познания.