„Обадете ми как е минало погребението и т.н. Не познавам семейството му.“
Когато същия следобед телефонът позвъня и от централата казаха, че се обаждат от Чикаго, помислих си, че това ще е най-после Дейзи. Но когато ме свързаха, чух мъжки глас, много тънък и далечен.
— Да? — Името беше непознато.
— Дяволска работа, нали? Получи ли телеграмата ми?
— Не са идвали никакви телеграми.
— Младият Парк е загазил — каза той бързо. — Заловили го, когато предавал ценните книжа на гишето. Само пет минути преди това получили от Ню Йорк циркуляр с номерата им. Какво знаеш ти за това? В тези просташки градчета човек никога не може…
— Ало! — прекъснах го аз задъхано. — Вижте какво. На телефона не е Гетсби. Мистър Гетсби умря.
На другия край на жицата настъпи мълчание, последвано от възклицание, подир това бързо щракване и връзката бе прекъсната.
Мисля, че беше на третия ден, когато от един град в Минесота пристигна телеграма, подписана „Хенри С. Гетс“. В нея се казваше само, че изпращачът тръгва незабавно и да се отложи погребението до неговото идване.
Това беше бащата на Гетсби, тържествен старец, много безпомощен и стъписан, омотан в дълго евтино палто в топлия септемврийски ден. Очите му постоянно сълзяха от вълнение и когато взех от ръцете му чантата и чадъра, той започна да дърпа рядката си сива брада така продължително, че ми беше много трудно да сваля палтото му. Малко оставаше да припадне, затова го заведох в музикалния салон и го накарах да седне, като поръчах да му донесат нещо за ядене. Но той не искаше да яде и чашата мляко се разля в треперещата му ръка.
— Разбрах от чикагския вестник — каза той. — Всичко беше написано в чикагския вестник. Веднага тръгнах.
— Не знаех как да вляза във връзка с вас.
Очите му, които не виждаха нищо, шареха непрестанно из стаята.
— Човекът е бил луд — рече той. — Сигурно е бил луд.
— Не бихте ли искали малко кафе? — настоях аз.
— Не искам нищо. Сега съм добре, мистър…
— Карауей.
— Е, сега съм добре. Къде са сложили Джими?
Заведох го в гостната, където лежеше синът му, и го оставих там. Няколко малки момчета се бяха качили по стъпалата и гледаха във вестибюла; когато им казах кой е дошъл, те си отидоха неохотно.
След малко мистър Гетс отвори вратата и излезе с отворена уста, с леко зачервено лице и с очи, от които прокапваха отделни, случайни сълзи. Той беше стигнал възрастта, когато смъртта вече не предизвиква ужас и изненада, и като се огледа наоколо, сега за първи път, и видя височината и великолепието на вестибюла и големите стаи, които се отваряха от него към други стаи, в скръбта му започна да се примесва благоговейна гордост. Помогнах му да се качи в една спалня горе; докато си сваляше сакото и жилетката, аз му казах, че всичко е отложено за след пристигането му.
— Не знаех какво ще искате вие, мистър Гетсби…
— Името ми е Гетс.
— …мистър Гетс. Помислих си, че може да искате да занесете тялото на Запад.
Той поклати глава.
— Джими винаги предпочиташе Изтока. Той се издигна на Изток. Приятел ли бяхте на момчето ми?
