Степени на свобода.

Беше пълно с народ; всеки вземаше по нещо от купчината и го отнасяше със себе си. Наоколо нямаше много място, където да се трупат отломки; вместо това на съседните пътища се издигаха спонтанни барикади.

Колата спря пред начупената линия от бетонни блокове, които преграждаха и двете шосета, и Петрович се загледа в работниците – предимно строители с обичайните си работни облекла, но също така и офис служители, които бяха захвърлили саката и високите си токчета или и двете, и униформени служители от здравеопазването, готвачи и шофьори, и доста голям брой облечени в синьо от глава до пети работници на Ошикора – които носеха парчета стъкло, метал и камъни и ги поставяха на земята.

– Какво правят те?

Люси се наведе към него.

– Знам, че си умен и така нататък, но наистина ли питаш? Според теб какво правят?

– Не, аз знам какво правят. Просто мисля, че по-правилното е да спрат да го правят. Веднага.

Той излезе от колата и впери поглед в мравуняка от хора.

– И как смяташ да ги накараш да се спрат?

Люси застана до него и огледа терена.

– Ще поговоря с тях – каза Петрович. После примигна. – Да, страшничка гледка.

Той си пое дълбоко дъх и тръгна напред. Хората отстъпваха встрани и го гледаха с благоговение, когато минаваше покрай тях. След това продължаваха да вървят, превити под тежестта на товарите си.

Люси не изоставаше от него и когато Петрович стигна до подножието на огромната купчина отломки, той й подаде ръка, за да й помогне да се качи. И тогава акумулаторите му се изчерпаха окончателно.

– Ах, облом.

Той погледна към вече безполезния екзоскелет, който поддържаше счупените му кости.

– Искаш ли да ти донеса нови батерии?

– Вече няма значение. По-добре ми донеси електрически трион. – С помощта на дясната си ръка той изправи лявата до приемливо положение и я пусна да виси безполезна край тялото. – Да вървим.

Колкото повече се изкачваха, толкова по-малко хора срещаха, докато накрая не се озоваха над тълпата. Видът на купчината се беше променил – преместените парчета от съборената кула надвишаваха няколкократно отломките, които Петрович беше хвърлял през отминалите месеци.

По една странична улица се приближаваше багер, който изпускаше синкав пушек във въздуха.

– Погледни ги – каза Петрович. – Само още два дни и ще се изравним със сутерена. Работят денонощно и няма да се спрат, докато не се махне всичко.

– Тогава защо не им позволиш? – Люси се изправи, опряла ръка върху рамото му. – Те искат да го направят.

– Защото ни наблюдават, независимо дали това ни харесва, или не. Точно отгоре, над атмосферата, американските сателити ще ни гледат и аз не мога да направя нищо по въпроса. Предполагам, че точно в този момент Макензи се намира във военния си щаб, взира се в темето ми и се чуди колко ли ядрени бомби ще са нужни, за да пробие ковчега на Майкъл. – Той й се усмихна тъжно. – Не мога да позволя това да се случи. Тези хора си мислят, че постъпваме правилно, но всяко парче стомана, което изваждат от купчината, намалява шансовете ми да измъкна Майкъл.