Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)
- Автор: Пелевин Виктор Олегович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)». Краткое содержание книги:
Но може ли една машина, пък била тя и толкова съвършена, колкото Freedom Liberator, наистина да чувства и да страда като човек? Разбираме колко сложна е тази тема — но ето едно мнение, което ни се струва интересно.
По-долу ще цитираме „Светлината на любовта без приказки“ от преп. Ив. Крестовски, която по странна случайност е една от любимите книги на Скотенков:
Спорът за това може ли машината да мисли сигурно датира още от времето, когато човекът е забелязал, че замисля и прави машини. Но самата постановка на този въпрос е пример за едно от онези чудни несъответствия, които произтичат от съществуването на езика — основния магически инструмент на човека.
Ето пред нас са две изречения, които строго и точно описват емпиричната реалност.
„Човекът мисли.“
„Машината бръмчи.“
Сега ще извършим съвсем простичка операция — ще разменим местата на подлозите. Получихме две други изречения: „Човекът бръмчи“ и „Машината мисли“.
По-рано нямаше никаква мислеща машина. Сега като че ли има.
Тъкмо този лесен фокус лежи в основата на цялата човешка история, безумно набираща скорост от времената на неолита насам. Отначало човекът описва с помощта на думите това, което съществува. После разбърква редиците на думите в изреченията и получава описание на това, което не съществува. Така се появяват „въздушен кораб“, „подводна лодка“, „конституционна монархия“ и „анален секс“.
Това е магията на човека, която го разграничава от животните. Впрочем можем да я смятаме не за магия, а за чисто механична функция, за която дори не е необходим някакъв си „интелект“, а е достатъчна само способност да се отразяват възникващите при разбъркването на думите смисли. В такъв случай излиза, че човекът е просто машина, управлявана от хаотично търкалящите се в нея балончета на думите.
Но Бог може да се лъже само дотогава, докато той сам желае да бъде лъган. Човешката магия е по-силна от зверовете и птиците, понякога е по-силна от природата, но по-силна ли е от онзи източник, от който човекът се появява и в който изчезва?
Да се върнем на нашия пример.
Имаме изречението „Човекът бръмчи“. Не е трудно да си представим, да речем, заслужил холивудски комик, който след преговори със студиото и приключване на всички юридически формалности се усмихва в насоченото към него око на обектива, прави учудена физиономия и започва да бръмчи — отначало тихичко, а после все по-силно и по-силно, докато скритият в полумрака зад камерата режисьор не започне с усмивка да размахва във въздуха стърчащ нагоре палец. Тук магията на думите проработи.
Но да вземем изречението „Машината мисли“.
Ние можем да свързваме колкото си искаме в различен ред източници на захранване и микрочипове. Можем да направим много сложно устройство. То ще изглежда по най-загадъчен начин и ще започне да решава невероятно трудни задачи. Но откъде ще се вземе в него онзи вътрешен наблюдател, който у всеки човек следи работата на мисълта?
По отношение на изградената от човека машина този наблюдател може да бъде само външен. Той ще бъде самият човек. Нещо повече, човекът вече има една такава мислеща машина — собствения му мозък, който по същия начин решава задачи и показва резултата на вътрешния си свидетел.
Този свидетел във всички времена се е наричал с думата „душа“, но съвременният век обича повече думи като „съзнание“, „присъствие“ или „ум“. Следователно въпросът не е в това може ли машината да мисли. Въпросът е може ли човекът да вдъхва на творенията си душа.
За нас, разбира се, не са от значение възраженията на различни атеисти, които съществуват единствено за развлечение на Господа. Повече ни интересува друго — будистите, а и много мистици съзерцатели казват, че човекът няма никаква постоянна същност. И това си е чиста истина, която всеки желаещ може да провери чрез внимателно наблюдение над себе си в рамките на един ден — или поне час. А следователно, твърдят тези съзерцатели, човек няма и никаква душа.
В подобен извод има логика. Само че кой вижда, че човек няма никаква душа и същина?
Тъкмо тук ни очаква най-интересното.
Това, което осъзнава тази висша истина, е всъщност душата, същият онзи лъч вечна неизменна светлина, който пада върху излизащата от мозъка касова лента с резултати от изчисления, гласящи, че вътре в тази машина не е открита никаква вечна същност.