Играч първи, приготви се

— Не. Внимавах много да го запазя в тайна. Там никой не ме знае като Парзивал. Дори и учителите.

— Добре. И аз взех същите предпазни мерки. За съжаление, няколко от ловците, които идват в Мазето, знаят, че учим на Лудус, и може би ще се досетят. Тревожа се най-много за един…

Внезапно ме обзе паника.

— Ай-р0к ли?

Аех кимна.

— Звъни ми непрекъснато, откакто името ти се появи в Класацията, и ме пита какво знам. Направих се на малоумен и той като че ли се върза. Но ако и моето име се появи в Класацията, се обзалагам, че ще започне да се хвали, че ни познава. А когато тръгне да разправя на други ловци, че и двамата с теб учим на Лудус…

— Мамка му! — изругах аз. — Тогава всички ще се спуснат насам, за да намерят Медния ключ.

— Точно така. И съвсем скоро всички ще знаят къде се намира гробницата.

Въздъхнах.

— В такъв случай е най-добре да вземеш ключа преди това да стане.

— Ще се постарая. — Той вдигна модулаГробницата на ужасите. —А сега ме извини, но трябва да прочета това книжле за стотен път.

— Късмет, Аех. Обади ми се, след като преминеш през портата.

— Ако изобщо успея…

— Ще се справиш. А след това ще се видим в Мазето и ще си поговорим.

— Дадено, амиго.

Той ми помаха за довиждане и тъкмо се канех да затворя, когато казах:

— Хей, Аех.

— Да?

— Може да си припомниш копията до полунощ.

Той изглеждаше учуден за миг, а после по лицето му се разля усмивка.

— Разбрах, мерси, приятел.

— Късмет.

Когато видеовръзката прекъсна, се зачудих дали с Аех ще успеем да запазим приятелството си при вида на всичко, което ни предстоеше. И двамата не искахме да работим като екип, затова от сега нататък щяхме да сме съперници. Дали след време щях да съжалявам, че днес му помогнах? Щях ли да се проклинам, че несъзнателно го бях насочил към скривалището на Медния ключ?