Кървава роза [bg]

— Да не предлагаш да се откажем? — озъби му се Нев. — Нормално е да си ядосан. Така и трябва.

Мейсън извърна очи.

— Ако може да ни помогне да победим, нищо друго няма значение.

— Виж. — Изражението на Нев омекна и той допря чело до това на Мейсън. — Ще победим, а след това ще го убием? Съгласен?

Мейсън опита да се отдръпне, ала Нев го улови за раменете и той се разсмя.

— Съгласен.

Аз спрях замислен поглед върху Нев.

— Защо не го направи?

— Кое? — попита той, без да пуска Мейсън от прегръдките си.

— Защо не уби Лоуган, когато мина през портала заедно с нас. Ти запази човешката си форма и го стисна за гърлото. Защо просто не се преобрази и не му изтръгна гръкляна?

Идеята беше привлекателна и изобщо не се съмнявах, че неведнъж бе минавала през ума на Нев.

Тънка усмивка пробяга по устните му.

— Исках да знае, че умира от моята ръка. Пазителите никога не ги е бивало да ни различават, когато сме вълци.

— Разбирам те — кимнах.

— Време е. — Аника посочи отворения портал. От другата страна сякаш имаше безброй скъпоценни камъни. Сапфиреносиньо. Изумруденозелено. Неимоверно ярки цветове, които бяха едновременно примамливи и злокобни.

Шей се приближи до мен.

— Кажи ми отново какво прави той тук?

Нямаше нужда да го питам кого има предвид.

— Знаеш защо. Глутницата се нуждае от него. А Търсачите му имат доверие. Рен вече прекрачваше портала, приел вълчия си образ, заедно със Сабин и Итън.

— Добре — отвърна Шей и за моя изненада също се преобрази, след което се хвърли покрай Адна право в разжарените оттенъци на вратата.

Мейсън се разсмя.

— Наистина е вълк, и още как.

— И няма да позволи на Рен да го забрави — довърши Нев. Двамата се ухилиха един на друг, преобразиха се и се втурнаха след Шей.

Чух как Конър се разсмя зад мен.

— Бъркотията си е твоя — каза той, когато го изгледах сърдито.

— Не забравяй, че съм виждала и твоето мръсно бельо, Търсачо. — Оголих зъби насреща му, преди да приема вълчата си форма и това бързичко изтри усмивката от лицето му. С доволен лай, аз изтичах след останалите.

Цветовете, които ме връхлетяха, бяха толкова ярки, че ми трябваше близо минута, докато осъзная, че съм стигнала от другата страна. Мястото преливаше от изобилие. Плътни листа ни обграждаха отвсякъде, лъчите на слънцето само тук-там успяваха да пробият нефритенозеления воал на дърветата. Ала онова, което ми даде усещане за това къде съм… и за промяна, беше смесицата от миризми. Напоен с уханието на море и лимони, въздухът на Чинкуе Терре бе свеж и сух, докато този тук бе тежък, пропит с влага и се разливаше в дробовете почти като вода. Долових соления дъх на океан и разбрах, че той е наблизо. Ала дори ароматът на море беше различен, напоен с плътен мирис на водорасли и солена вода, който извикваше в съзнанието образа на огромни вълни и безкрайни брегове.