Кървава роза [bg]

Шей се намръщи.

— Как би могъл да види какво се случва с мен?

Умът ми работеше трескаво, докато кръвта се вледеняваше във вените ми.

— Шей… мисля, че…

Лоуган не ме остави да довърша.

— Кое е единственото място, където си виждал родителите си?

— Където съм ги виждал? — Шей се взираше в него. — Не знам… в сънищата си. В спомените си.

— Напрегни си ума. — Лоуган сякаш всеки миг щеше да избухне в смях.

— Престани! — Хвърлих се на леглото и се надвесих над Пазителя със стиснати юмруци. — Да не си посмял да го разиграваш!

— Кала! — Аника тръгна към мен, ала Шей я спря с остър поглед, преди да се обърне бавно към Лоуган.

— Портретът. — Очите му се местеха между мен и Пазителя. — Портретът в библиотеката.

Кимнах и слязох от леглото, за да застана до него. Не смеех да го докосна. Мигът беше пропит с твърде много болезнени емоции, които не биваше да рискувам да разпаля още повече.

— Означава ли това… — прошепна Шей. — Че са живи, но са… превърнати в онези неща?

— Кои неща? — попита Лоуган.

— Има предвид Падналите — поясни Аника. — Е, прав ли е? Това ли са Тристан и Сара сега?

— Не — отвърна Лоуган. — Не са Паднали. Падналите са просто плът, нищо повече от оживели трупове. Боск искаше Тристан и Сара да съзнават какво се случва, да бъдат с разума си. Държи ги в нещо като стазис17, пленени в онази картина.

— И по какво се различава това от останалите картини? — попита Шей.

— Падналите са затворници, с които храним призраците — обясни Лоуган, свивайки се уплашено, когато Рен изръмжа. — Картините са преходно пространство, нещо като килия. Боск обича да се наслаждава на онова, което нарича свое собствено „изкуство на войната“. Може да вижда през стената между измеренията, за да гледа как се хранят призраците. Затворниците биват държани там, докато вече няма какво да предложат на призраците. След това се отървават от тях.

— И ти си сигурен, че родителите ми не са били дадени на призраците?

— Нали си ги видял със собствените си очи, Шей — отвърна Лоуган. — Как ти се струваха, когато погледнеше портрета им?

— Тъжни — промълви Шей.

— Ала невредими — каза Лоуган и Шей кимна. — Когато затворите Разлома, Тристан и Сара ще бъдат свободни. Разбира се, ще са остарели, като всички човешки същества. Но иначе ще си бъдат каквито ги познаваш.

— Никога не съм ги познавал — рече Шей.

— Аз обаче ги познавах — тихо се обади Аника. — Много от нас ги познаваха. Те бяха наши приятели. — Шей я погледна изненадано, ала тя не срещна очите му, потънала в някакви свои мисли. — Провалихме се. Трябваше да ги опазим живи, а теб — скрит, ала не успяхме.

В стаята се възцари тишина, нарушена най-сетне от покашлянето на Лоуган.

— Вярвам, че тази информация има все някаква стойност за вас.