Свечеряване [bg]

— На лицемерния си брат и онзи… онзи Мет!

— Мат. — Шиничи имаше остър слух.

— Няма значение. Просто не желая Елена да бъде наранена, това е всичко. Или онази червенокоса вещица.

— А, да, сладката Бони. Не бих имал нищо против една или две като нея. Една за Самайн8, а другата за празника по случай Деня на лятното слънцестоене.

Деймън изсумтя сънливо.

— Няма втора като нея. Не ми пука къде ще ги търсиш. Но не желая тя да бъде наранена.

— А какво ще кажеш за високата, тъмнокоса красавица… Мередит?

Деймън се събуди.

— Къде?

— Не се тревожи; няма да те докопа — успокои го Шиничи. — Какво искаш да стане с нея?

— Ох. — Деймън се отпусна назад с облекчение и разкърши рамене. — Остави я да си върви по пътя — след като стои по-далеч от моя.

Шиничи се отпусна подчертано нехайно на клона си.

— Брат ти няма да е проблем. Значи остава само онова момче там долу — промърмори. Имаше доста многозначително мърморене.

— Да. Но брат ми… — Деймън вече беше почти заспал в поза, която бе точно копие на тази на Шиничи.

— Казах ти, ще се погрижим за него.

— Мм. Искам да кажа, добре.

— Значи се споразумяхме?

— Ммм-хмм.

— Да?

— Да.

— Споразумяхме се.

Този път Деймън не отговори. Сънуваше. Сънуваше как ангелските златни очи на Шиничи се отварят рязко и го поглеждат.

— Деймън. — Чу името си, но в съня си му бе трудно да отвори очите си. Макар че виждаше и без да ги отваря.

В съня му Шиничи се наведе над него, точно над лицето му, така че аурите им се смесиха и двамата щяха да споделят дъха си, ако Деймън дишаше. Шиничи остана дълго така, сякаш проверяваше аурата на Деймън. На външен наблюдател можеше да се стори доста откачено. При все това в съня му Шиничи се бе надвесил над него, сякаш се опитваше да запомни сенките на тъмните мигли върху бледите му страни или извивката на устните му.

Накрая в съня му Шиничи сложи ръка под главата на Деймън и погали мястото, където комарът го бе ухапал.

— О, доста си пораснал, а? Станал си голямо момче — заговори на някого, когото Деймън не можеше да види — на нещо вътре в него. — Вече почти можеш да подчиниш силната му воля, нали?

Шиничи остана така за миг, сякаш наблюдаваше разцъфнал черешов цвят, който се сипе по земята, сетне затвори очи.

— Мисля — прошепна, — че тъкмо това ще се опитаме, при това съвсем скоро. Много скоро. Но първо трябва да спечелим доверието му; да се отървем от съперника му. Дръж го замаян, неуравновесен, подхранвай гордостта му. Нека да мисли за Стефан, за омразата си към Стефан, който е отнел неговия ангел, погрижи се за всичко, което трябва да бъде сторено тук.

После заговори директно на Деймън: