Отровени [bg]

— Какво става, по дяволите? — извика Спенсър.

— Вижте. — Емили посочи една жена, която крачеше по успоредна на пътя пътечка. Тя имаше тъмна коса и беше облякла дънкови панталонки и избледняла синя тениска. Край нея подтичваше един златист ретривър с червена кърпа на шията и весело махаше с опашка. — Обзалагам се, че живее тук — додаде Емили.

— И какво? — изсъска Хана. — Това не е причина да ни лашкаш така!

Емили отби встрани от пътя, угаси двигателя и слезе от колата. Спенсър погледна нервно към Ариа. Какво прави тя? — произнесе само с устни момичето. Ариа всмука долната си устна и също слезе от колата.

Емили изтича до жената.

— Извинете, госпожице?

Жената се спря и ги погледна с присвити очи. Беше по-възрастна, отколкото бяха предположили първоначално, лицето й бе покрито с бръчки и жилите на шията й бяха изпъкнали. Тя подръпна каишката на кучето, принуждавайки го да спре.

— Мога ли да ви помогна?

Емили посочи с пръст червената пощенска кутия на Максуелови.

— Виждали ли сте някой да влиза или излиза оттам? Едно момиче, може би?

Жената се загледа в червената кутия. Вятърът развяваше краищата на косата й. Пръстите на лявата и ръка се заровиха в козината на кучето.

— Не мисля.

— Помислете — настоя Емили. — Много е важно.

Ариа докосна предупредително ръката на приятелката си. Емили звучеше доста настоятелно… а те изобщо не познаваха жената.

Очите на жената проблеснаха.

— Да. Всъщност видях едно момиче. Блондинка, мисля.

— Кога? — извика силно и агресивно Емили.

Жената потрепна.

— Аз… не съм сигурна. Тя не е ли дъщеря им?

— Кога я видяхте за последен път? — притисна я Емили.

Жената изглеждаше като хваната в капан. Ариа сграбчи ръката на Емили и я издърпа настрани.

— Трябва да вървим. — Тя се усмихна учтиво на жената. — Извинете.

Жената придърпа кучето към себе си. В ъгълчетата на устата й се образуваха дълбоки бръчки и тя тръгна надолу по пътя. На Ариа й се стори, че я чу да казва: „Има защо“.

Когато се върнаха в колата, Ариа видя, че лицето на Спенсър е яркочервено.

— Ем, какво ти става? — извика тя. — Не можеш така да обиждаш хората!

— Тя знае нещо! — извика в отговор Емили. — Ами ако тя крие Али? Ами ако й носи храна? Може да е от Котетата на Али!

Емили се опита да се освободи и отново да изтича след жената, но Спенсър я стисна по-здраво.

— Ем, стига. Успокой се.

Напрегнатата фигура на Емили се отпусна. Тя облегна глава на рамото на Спенсър и заплака.

— Не мога да го понеса — избъбри през сълзи, като едва успяваше да произнася думите. — Просто искам да я намеря и да сложа край на това.