Шумът на времето [bg]

„Ето как българският милиционер си връзва обувките!“, обявяваше Максим пред приятели на баща си. Момчето още от малко обичаше шегите и пакостите, прашките и въздушните пушки; а е годините отработи комичната сценка до съвършенство. Влизаше е провиснали връзки на обувките, носейки стол, който начумерено слагаше насред стаята, като го влачеше бавно, докато намери най-доброто положение. После правеше важна физиономия и е две ръце вдигаше и наместваше десния си крак върху стола. Озърташе се, крайно доволен от това простичко постижение. Сетне е тромаво движение, което зрителите отначало не успяваха да разберат, той се прегъваше, без да обръща внимание на крака върху стола, и завързваше връзките на другата обувка - долу на пода. Извънредно доволен от резултата, той сменяше краката, вдигаше левия горе на стола и се навеждаше да завърже връзките на дясната си обувка. Когато приключваше и публиката се превиваше от смях, Максим заставаше мирно, проверяваше двете успешно завързани обувки, кимваше замислено и помъкваше стола обратно на място.

Той подозираше, че хората го намират за толкова смешно не само защото Максим беше комик по рождение, не само защото харесваха българските вицове, но и по друга, по-дълбока причина: защото малката сценка съдържаше толкова съвършена поука. Свръхелож-ни маневри, за да бъде постигнат най-простият резултат; глупост; самодоволство; слепота за чуждото мнение; повтаряне на едни и същи грешки. Нима всичко това, умножено по милиони и милиони човешки животи, не отразяваше как стоят нещата под слънцето на Сталиновата конституция - необятен каталог от малки фарсове, съчетани в една огромна трагедия?