Без гравитация [Falling Free - bg]

— Ами, не — съгласи се Ти.

— Ще проникнем през въздушния шлюз — заяви Силвър, — който е бил проектиран точно за това. Мисля, че екипажът на скачащия кораб ще бъде достатъчно изненадан, когато го напъхаме в спасителното отделение и му дадем скорост, без, хм, да ги стряскаме с предварителни крясъци, които могат да ги накарат да направят какво ли не. Дори полковник Уейн от „Гнездото на Съдбата“ да поведе войската си в битка с боен вик по комуникационните предаватели, не мисля, че истинските бойци биха се подчинили. По този начин те непременно ще нарушат комуникацията си. — Тя изгледа Сиги строго и намръщено.

— Ще го направим, както каза Лео — продължи Силвър. — И ще насочим лазерните поялници срещу тях. Те не ни познават, не знаят дали ще стреляме или не. — Как биха могли непознати хора да знаят това, което и тя самата не знаеше? — Като стана въпрос, как ще разберем кой Хиперкораб да… — тя се опита да намери точните думи — да отделим от групата? Ще ни бъде по-лесно да получим позволение да се качим на борда, ако в екипажа има някой, когото Ти познава добре. От друга страна, може и да е по-трудно да… — тя не хареса мисълта си. — Особено ако се опитат да се отбраняват.

— Йон може да ги накара да се подчинят — предложи Ти. — Затова е тук, нали така?

Хаски Йон го погледна мрачно:

— Мислех, че съм тук като помощник пилот на обслужващия екипаж. Ти ги подчинявай, ако искаш, те са твои приятели. Аз ще държа поялник.

Ти се прокашля:

— Както и да е, бих искал да заловя D-771, ако е тук. Не че имаме голям избор. Малко е вероятно в тази част на тесния проход да работят няколко Хиперкораба по това време. По принцип ще нападнем който и да е кораб, дошъл от Ориент IV, който няма товар и не са започнали да го товарят. Така ще избягаме по най-бързия начин. Няма какво толкова да планираме, просто трябва да го направим.

— Истинските проблеми ще започнат — каза Силвър, — когато разберат какво целим и предприемат мерки да си върнат кораба.

Настана нерадостна тишина. Дори на Сиги не му хрумнаха никакви предложения.

Лео откри Ван Ата в гимнастическия салон за земни да тренира упорито на пътеката. Пътеката бе медицински уред за мъчение. Пътека, оборудвана с пружини, дърпаше трениращия към повърхността, срещу която се противяха неговите или нейните крака. По предписание упражнението трябваше да се изпълнява час и повече на ден, за да забави, ако не и да спре обездвижването на долната част на тялото и деминерализацията на костите.

Ако съдеше по израза на лицето му, днес Ван Ата изпълняваше упражнението със значителен ентусиазъм. Култивираното раздразнение наистина бе един от начините да организираш енергията си да изпълни досадната, но необходима задача. Лео го изучи внимателно за миг и реши да подхване въпроса по неопределен и неясен начин. Той се измъкна от гащеризона си и го закрепи за стенен колан. Остана по червена фланелка и къси панталони и се понесе към колана на незаетия уред точно до Ван Ата.