История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
През 1848 г. 24 еснафски сдружения упълномощават аба-джийския първомайстор Никола Сапунов да действа в същото направление. За получаване на султански ферман съдейства и княз Стефан Богориди. Заедно с това той подарява и една своя къща, която трябвало да послужи като параклис и основа за изграждане на българската църква. През лятото на 1849 г. в отговор на молбата на Стефан Богориди е издаден султански ферман, който разрешава построяване на български храм на мястото, подарено от родолюбивия българин в квартала „Фенер“. За кратко време параклисът под името „Св. Стефан“ е построен, а на 9 октомври 1849 г. се извършва тържественото му освещаване. През юли 1851 г. е изработен и уставът на българската цариградска община. В избраното настоятелство, състоящо се от 24 души, има представители на еснафските организации, на търговското съсловие и на българската интелигенция. На 15 август 1851 г. за епископ на новоучредения храм е ръкоположен сърбинът Стефан Ковачевич.
Формираната цариградска община се превръща в ръководен център, направляващ движението за културна и духовна еманципация на българите. Междувременно Александър Екзарх откупува „Цариградски вестник“ и печатницата му, заема се с редактирането и издаването на вестника, който се превръща в печатен орган на учредената българска институция. Така идеята на Бозвели и Михайловски за организация и ръководен център получава реализация през 1850–1851 г.
Църковно-национални борби след Кримската война
През Кримската война в много епархии църковното движение заглъхва. Българите повярвали, че идва техният ред за добиване на политическа самостоятелност, както това става със съседните балкански народи в предходните руско-турски войни. След разгрома на Русия и след приключването на войната обаче движението се разпростира с още по-голяма сила. За това допринася и наложеният на султан Абдул Меджит нов реформен акт — Хатихумаюн, издаден на 18 февруари 1856 г. Хатихумаюнът потвърждава реформите, обявени с Гюлханския хатишериф, и предписва реформи в църковното управление. Макар че в много отношения, както предходните подобни актове, така и той остава само на книга, все пак българите намират в него законно основание да продължат започнатата борба.
Още през пролетта на 1856 г. е подадена молба до султана, в която от името на 6 400 000 българи се поставят две искания: да се даде правото на българския народ да си избира един върховен църковен глава и един върховен граждански началник, по народност българин. С тези искания всъщност се очертава новата национална програма, която съществено се различава от първата, издигната през 1844–1845 г. Сега вече цариградската българска община поставя открито въпроса за църковна автономия и за относителна административна самостоятелност в рамките на империята.
В името на тези искания цариградската община изпраща в края на 1856 г. писма до градските български общини, като ги приканва да изпратят в турската столица свои представители, които да защитават издигнатите искания. На следващата година в столицата на империята пристигат около 20 пълномощници на общините, които заедно с 40 местни търговци подават до Високата порта повече от 60 молби. В края на краищата тази акция завършва с неуспех, но чрез нея се формира първото българско представителство, избрано от общините.
С тази своя инициатива цариградската българска община окончателно се налага като ръководен център на борбата за самостоятелна българска църква. Водеща фигура е Иларион Макариополски, който през 1850 г. се завръща от заточение, а на 5 октомври 1858 година е ръкоположен за епископ на българската църква „Св. Стефан“ под името Макариополски. Членове на общината са такива видни български общественици като д-р Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Т. Бурмов, Г. Кръстевич.
През 1857–1860 г. движението срещу гръцките владици обхваща всички български провинции. Постепенно се оформя идеята за окончателно скъсване с Цариградската патриаршия. Пример за решително действие дават българите в Кукуш, които се отказват от патриаршията и през 1859 г. приемат унията с римската църква. Под влияние на Иларион Макариополски голяма част от кукушани се отказват от католицизма, след като за владика е поставен желаният от тях Партений Зографски, но завръщайки се в Цариград, Иларион заявява, че жителите на Кукуш го научили как трябва да се действа.
Проведеният през 1858–1860 г. църковен събор отказва да приеме дори умерените искания на Неофит Бозвели. По този начин възможността за разбирателство с Цариградската патриаршия пропада. За българите става ясно, че само с решителни действия може да се постигне желаната развръзка. Така се стига до началото на 1860 г., когато се извършва формалният акт на отделянето на българите от Патриаршията. По предварително разработен план, одобрен от мнозинството на българската община в Цариград, на 3 април 1860 г. — Великден, когато се извършва богослужението в църквата „Св. Стефан“, по искане на присъстващите Иларион Макариополски не споменава според църковните канони името на цариградския патриарх. Този акт означава, че Иларион се обявява за независим от цариградския патриарх духовен глава на българския народ. Заедно с него от Цариградската патриаршия се отделя и българската община в турската столица.