Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
Вдигнах автоматичната врата на гаража с няколко сантиметра, за да влезе въздух, запалих експлоръра и оставих двигателя да работи. Исках да е топло, когато Лори се качи. Заради слабия снеговалеж преди четири дена бях сложил вериги на гумите. Сега се почувствах далновиден, компетентен и отговорен. Реших, че ще пътуваме като по мед и масло благодарение на моята предвидливост.
Под силното влияние на Лори се бях превърнал в неуморен оптимист. Щях да заплатя за това още преди изгрев слънце.
В коридорчето между гаража и кухнята си свалих обувките и бързо сложих ботите за ски. Грабнах си анорака, закачен на стената, и го облякох.
Взех такъв анорак и за Лори и отидох в кухнята. Заварих я до хладилника да стене.
— Болката е по-силна, когато се движа, отколкото когато стоя на едно място или седя — каза тя.
— Тогава ще се движиш само до експлоръра. В болницата ще ти вземем количка.
След като и помогнах да седне отпред и и сложих предпазния колан, се върнах в коридорчето. Изключих осветлението в къщата. Затворих вратата и заключих.
Не бях забравил за 9-милиметровия пистолет, но не мислех, че ще ми трябва.
Вторият от петте фатални дни беше едва след седмица. Имайки предвид преживяното, не мислех, че дядо Джоузеф може да е сбъркал втората дата или пък да е пропуснал една. Когато седнах зад волана, Лори ми каза:
— Обичам те повече от всичкия щрудел на света.
— Аз те обичам повече от крем брюле.
— А обичаш ли ме повече от мунго-бийн крем? — попита тя.
— Два пъти повече.
— Аз съм щастливка.
Докато вдигащата се врата на гаража дрънчеше, Лори потрепери от болка.
— Мисля, че е момче.
Беше се преглеждала с ултразвук, за да е сигурна, че бебето е здраво, но не искахме да знаем пола. Аз съм за всички модерни технологии, но не и когато те лишават от най-приятните изненади.
Излязох на пътя и установих, че се е появил слаб вятър. Въпреки това издигаше снега пред светлините, скривайки нощта с издуващи се воали.
Нашата къща беше на Хоксбил Роуд — две платна асфалт, които свързваха Сноу Вилидж с курорта, носещ същото име. Курортът, в който работехме с татко, е на два километра и половина на север, а предградията на града са разположени на девет километра южно.
В момента пътят беше пуст и в двете посоки. Само работници по пътищата, безмозъчни глупаци и бременни биха излезли в такова време.
Нямаше много къщи покрай Хоксбил Роуд. Земята до шосето беше скалиста и твърда — неподходяща за строителство.
На по-гостоприемната земя, където живеехме ние, имаше пет къщи с големи дворове — три от нашата страна на пътя и две от източната страна на асфалта.
Познаваме се и сме приятели със съседите от четири от къщите. В петата, точно срещу нас, живееше Недра Лам, която е местна забележителност от десетилетия.
На поляната пред къщата и имаше половин дузина тотеми, с височина два метра и половина, които тя беше издялала от дърво и беше украсила с рога от елени. Тези гротескови фигури бяха обърнати към шосето, заплашвайки с вуду насилие нежеланите посетители. Недра Лам беше отшелник с чувство за хумор. На изтривалката и не пишеше „добре дошли“, а „махайте се“.
Зарад силния снеговалеж почти не виждах къщата и — някаква бледа форма на още по-блед фон. Докато се движехме по нашето шосе към областния път, някакво раздвижване около къщата на Лам привлече вниманието ми. От тъмната дупка на отворения и гараж излезе нещо, което от това разстояние изглеждаше като голям камион с изгасени фарове.
Повече от трийсет и осем години Недра караше плимът вейлиънт от 1960 — може би най-грозната кола, произведена някога в Детройт — който тя поддържаше в идеално музейно състояние, сякаш беше класика на автомобилния дизайн.
Когато приближаващият се автомобил излезе на Хоксбил Роуд, разкъсвайки воалите от сняг, реших, че е черен хамър — градския вариант на военния хъмвий. Голям, бърз, 4x4, незачитащ сняг и лед, хамърът не зави нито наляво, нито надясно, а без светлини се насочи към нас.
— Какво прави този? — учуди се Лори.
За да не се блъснем, натиснах спирачката и спрях.
Хамърът стигна до спирката на ъгъла и застана на пътя ни.
Вратата на шофьора се отвори. От джипа излезе мъж с пушка.
27
Мъжът беше висок, с широки рамене и изглеждаше още по-едър заради коженото палто. Носеше скиорска шапка, която закриваща ушите и челото му.
Не забелязах други модни детайли, защото се съсредоточих върху пушката, която не изглеждаше ловна, а по-скоро бойна. Той застана пред хамъра, само на половин метър от експлоръра, и вдигна оръжието — или за да сплашва или за да убива.