Да убиеш присмехулник
- Автор: Ли Харпър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да убиеш присмехулник». Краткое содержание книги:
Творба с ранга на изключително постижение в литературата, който несъмнено ще ви накара да се насладите на естествената простота, с която е написан… Един роман със силно съвременно звучене.“ (Тайм)
В Мейкомб съществуваше кастова система, но аз си я представях така: по-възрастните граждани, сегашното поколение, които бяха живели с години един до друг, се познаваха до съвършенство: държането, отсенките на характера, дори жестовете се приемаха като нещо съвсем естествено, което се е повтаряло през много поколения и се е подобрило от изминалото време. Така че истини от рода на; „Всички Крауфордовци обичат да си врат носа в чуждите работи“, „Всеки трети Мериуедър е меланхолик“, „Истината е скарана с Делафилдовци“, „Всички Бюфордовци ходят така“ служеха като ръководство за всекидневния живот: никога недей приема чек от Делафилдовци, преди тайно да се осведомиш в банката; едното рамо на мисис Моди Аткинсън е приведено, защото тя е от Бюфордовци; ако мисис Грейс Мериуедър скрито пие джин от лимонадена бутилка, в това няма нищо чудно — същото е вършила и майка й.
Леля Александра прилегна съвсем по мярка към живота на Мейкомб, но не можа да намери място в нашия свят с Джем. Толкова често се чудех как може да бъде сестра на Атикус и чичо Джек, че започнах да си припомням полузабравените приказки за подменени деца и за корени от мандрагора, с които някога ме беше залъгвал Джем.
Но през първия месец на нейния престой ние още се ограничавахме с отвлечени разсъждения за нея, защото тя ни говореше твърде малко и я виждахме само по време на ядене и преди да си легнем. Разбира се, през някои следобеди, когато се втурвах в къщата да пия вода, аз заварвах всекидневната претъпкана с мейкомбски дами, които сърбаха, шепнеха и си вееха, а понякога ме повикваха:
— Джин-Луиза, ела да поговориш с тези дами!
Когато се появявах на вратата, лицето на леля придобиваше такъв израз, сякаш съжаляваше, че ме е повикала; обикновено бях цялата изцапана с кал или пясък.
— Поговори със своята братовчедка Лили — ми каза леля един следобед, когато ме завари в хола.
— С кого? — попитах аз.
— С братовчедка си Лили Брук — отвърна леля Александра.
— Че тя моя братовчедка ли е? Не знаех.
Леля Александра едновременно успя да изрази с усмивката си и деликатно извинение към братовчедката Лили, и сурово неодобрение към мене. Когато братовчедката Лили си отиде, разбрах, че няма да ми се размине.
Това било твърде тъжно, но баща ми не си бил дал труда да ми разправи за семейството Финч и не бил внушил на своите деца никаква гордост. Тя повика и Джем, той седна нащрек на канапето до мен. Леля излезе от стаята и се върна с една книга в тъмночервена подвързия, на която със златни букви беше написано „Размишленията на Джошуа Сент-Кдер“.
— Това е написано от ваш братовчед — каза леля Александра. — Той беше забележителен човек.
Джем огледа малката книжка.
— Тоя същият братовчед Джошуа ли, дето дълго време е бил в лудница?
— Ти откъде знаеш? — попита леля Александра.
— Атикус ми е казвал, че се е побъркал в университета. Казваше, че се е опитал да застреля ректора. Братовчедът Джошуа казал, че ректорът бил обикновен метач и се опитал да го убие с кремъклия пищов, само че пищовът се пръснал в ръката му. Атикус казваше, че семейството трябвало да плати петстотин долара, за да го измъкне…
Леля Александра се беше изправила и застинала като щъркел.
— Достатъчно — каза тя. — Ще видим тази работа.
Преди да стане време за лягане, аз бях в стаята на Джем и се опитвах да взема една книга за четене, когато Атикус почука и влезе. Той седна върху кревата на Джем, изгледа ни спокойно и се усмихна.
— Е, хм! — каза той. От известно време беше започнал да издава един особен гърлен звук, преди да заговори, и аз мислех, че вече ще остарее, но той си изглеждаше все същия. — Не знам точно как да ви го кажа… — започна той.
— Кажи го направо — посъветва го Джем. — Пак ли сме направили нещо?
Татко явно се чувствуваше неудобно.
— Не, само искам да ви обясня, че… леля ви Александра ме помоли… сине, ти знаеш, че си от рода Финч, нали?
— Така поне ми казват всички. — Джем го изгледа с крайчеца на окото и неволно повиши глас: — Атикус, какво има?
Атикус кръстоса крак връз крак и скръсти ръце.
— Искам да ви запозная с фактите на живота.
— Знам ги тия глупости — каза Джем с нарастващо отвращение.
Атикус изведнъж придоби сериозен вид. Заговори с юридически глас, без никаква интонация.
— Вашата леля ме помоли да се опитам да ви внуша и на тебе, и на Джин-Луиза, че не сте обикновени хора от неизвестен род, а че сте плод на няколко поколения, които са били безукорно възпитавани… — Атикус замълча и ме загледа, докато аз се мъчех да хвана една мравка, полазила по крака ми.