Камерата [The Chamber-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матуша Бенатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камерата [The Chamber-bg]». Краткое содержание книги:
Тогава видя Алън за последен път. Бомбата избухна на другия ден, а Сам прекара следващите единайсет месеца в затвора. След края на втория процес, когато го освободиха, Еди и семейството му вече бяха заминали. Той бе твърде горд, за да ги потърси. Разпространяваха се всякакви слухове и клюки за тяхното местопребиваване. Лий казваше, че са в Калифорния, но не можа да ги намери. Години по-късно тя бе разговаряла с Еди и бе научила за раждането на второто им дете, момиче на име Кармен.
От дъното на сектора долетяха гласове. Животът започваше в Отделението на осъдените на смърт. Сам среса мазната си коса, запали още една цигара и разгледа календара на стената. Днес бе дванайсети юли. Оставаха му двайсет и седем дни.
Седна в края на леглото и продължи да разглежда краката си. Дж. Б. Гулит включи телевизора, за да хване новините, и докато Сам пушеше и чешеше глезените си, той слушаше Ен Би Си от Джаксън. След хрониката за местни престрелки, обири и убийства водещият съобщи новината, че в Парчман наближава извършването на екзекуция. Пети областен съд, съобщи той развълнувано, вчера е отменил отлагането на присъдата на Сам Кейхол, най-известния затворник в Парчман, и е насрочил екзекуцията за осми август. Властите смятат, че молбите за обжалване на Кейхол вече са се изчерпали, продължи гласът, и че екзекуцията ще се състои.
Сам включи своя телевизор. Както обикновено, звукът предхождаше картината с цели десет секунди и той чу самият главен прокурор да предрича възмездие за мистър Кейхол след толкова години. На екрана се появиха очертанията на грубо лице, което бълваше думи — лицето на Роксбър, изкривено едновременно в усмивка и в гримаса и някак вглъбено, докато развиваше пред камерите сценария на окончателното отвеждане на мистър Кейхол в газовата камера. Отново се появи водещият, тукашно момче с мустаци като прасковен мъх, който завърши репортажа, припомняйки ужасното престъпление на Сам, а зад рамото му се виждаше шарж на клановец с маска и островърха качулка. Пистолет, горящ кръст и инициалите ККК допълваха картината. Момчето повтори датата осми август, сякаш зрителите би трябвало да я отбележат в календарите си и да си вземат отпуск. После дадоха прогнозата за времето.
Той изключи телевизора и отиде до решетките.
— Сам, чу ли? — извика Гулит от съседната килия.
— Аха.
— Ще те побъркат, братко.
— Да.
— Гледай на нещата откъм хубавата страна.
— Коя по-точно?
— Ами остават ти само четири седмици затвор — изкиска се Гулит на шегата, но не се смя дълго.
Сам извади някакви книжа и седна на края на леглото. В килията нямаше столове. Прочете споразумението на Адам, две страници, от които страница и половина юридически термини. Сам бе запълнил цялото поле с прегледни бележки, написани с молив. Бе добавил цели абзаци на гърба. Сети се за още нещо и намери място да го добави. С цигара в дясната ръка, препречете отново документа. После още веднъж.
Най-накрая Сам се пресегна към рафтовете и внимателно извади допотопната си портативна машина марка „Роял“. Нагласи я върху коленете си, пъхна лист хартия и започна да пише.
В шест и десет вратата откъм северната страна на сектор А щракна и се отвори. В коридора се появиха двама надзиратели. Единият буташе количка с четиринайсет подноса, подредени в различни отделения. Спряха пред първата килия и пъхнаха металния поднос през тесния отвор във вратата. Обитателят на килия №1 бе кльощав кубинец, който чакаше до решетките, гол до кръста. Гащетата му висяха като торба. Той грабна подноса, сякаш бе умиращ от глад бежанец, и мълчаливо го отнесе на леглото си.
Тази сутрин закуската беше бъркани яйца, четири препечени филийки бял хляб, дебело парче бекон, две малки кутийки с желе от грозде, шишенце консервиран портокалов сок и голяма пластмасова чаша кафе. Храната топла и питателна, явно специално отпусната за днес от федералните власти.
Минаха към следващата килия, където затворникът ри чакаше. Винаги чакаха, винаги стояха до вратите като гладни кучета.
— Закъсняхте с единайсет минути — каза тихо затворникът и взе подноса си. Надзирателите дори не го удостоиха с поглед.
— Дай ни под съд — рече единият.
— И аз имам някакви права.