Францисканският заговор

От масата му махна по-възрастен мъж, облечен със същата бледосиня ливрея като на момчето, на главата с кръгло синьо кепе. В погледа му се долавяше частица от сърдечността и любопитството на другите двама, но наред с това Конрад забеляза и нотка подозрителност.

— Май не сме те виждали по нашия край, братко — рече той, след като Конрад се настани на пейката срещу него и я намести така, че да му е удобно.

— Идвам за пръв път.

— Познат е на брат Лео — прекъсна го момчето.

— О! В такъв случай си добре дошъл. Аз съм икономът на господарката, така че е мой дълг да внимавам кой влиза в къщата. Нашата господарка понякога се отнася твърде лекомислено към собственото си благополучие. Оставя се да я измамят какви ли не шарлатани, дето искат да се сдобият с безплатна храна и подслон. Най-страшни са религиозните — омайват я с приказки за видения, дето били получили, за ангелски гласове, дето били чули, опитват се да й продадат кучешки зъб от Йоан Кръстител или чиния, използвана на Тайната вечеря. Вече са ни предлагали достатъчно, че да можем да нахраним всички апостоли, че да остане и за още цяла маса хора. Надявам се, разбираш. — Присви очи, за да подчертае и бездруго застрашителните нотки в гласа си.

— Сигурно е дълбоко благодарна да има до себе си предпазлив човек като вас, който да се грижи за делата й — отвърна Конрад.

Готвачката се засмя.

— Грешиш, братко. Никой не може да се грижи за делата на господарката. Тя решава всичко сама. Просто ни казва какво иска и ние с охота изпълняваме желанията й.

Жената сервира на всеки от двамата мъже по дървена паница, пълна догоре с гъста брашнена каша, чаща мляко и комат хляб, върху който беше сложила по парче сирене. Икономът сведе глава.

— Моля те, братко, кажи молитвата. Очакваме гостите ни, когато са духовници, да си заслужат храната, като се помолят за мир на душите ни. — Изрече молбата си като предупреждение и Конрад с радост се съгласи.

Щом дояде кашата си и облиза паницата си с последната коричка хляб от комата си, Конрад долови още един аромат, по-сладостен от кухненските ухания. Вдиша дълбоко и ноздрите му се изпълниха с наслада.

— Ухае на франджипани, разбира се — рече икономът. — Някои му казват и плумерия12. — Още преди да довърши изречението си, той се надигна и погледът му се плъзна покрай Конрад. — Buon giorno, Джакомина.