Двойно прикритие
- Автор: Годард Кен
- Серия: henry lightstone #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Даниела Забунова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойно прикритие». Краткое содержание книги:
— Открити са четири отделни сметки. Ще получите достъп до тях, ако операцията завърши успешно.
— Когато завърши, а не ако — спокойно поправи своя събеседник подполковник Ръстман. — От чисто любопитство, какво са направили тези момчета, за да ядосат толкова Смолсрийд?
— Тази задача няма абсолютно нищо общо с конгресмена! Ние само сме посредници.
— Десет милиона долара. По дяволите, това са много пари! Логично е да допуснем, че тези федерални агенти сериозно ядосват някого. Може би ще е полезно да знаем кой… и защо.
— Допускай каквото си искаш — отговори Саймън Уотли рязко, — но трябва да разбереш много ясно едно. Вече е имало два опита за ликвидирането им. И двата са се провалили…
— Съжалявам, Хенри — заговори той с искрено съчувствие, като се вторачи в очите на Лайтстоун през тъмните си стъкла. — Ти си славен мъж, но гердан от мечи нокти не е за теб.
— Защо? — Федералният агент почувства как сърцето му се свива.
— Нямаш дух на мечка — уверено заяви старецът.
— Но какво… — понечи да попита Лайтстоун, но Мъдреца го прекъсна.
— Когато си бил дете, да си имал някакви домашни любимци?
— Ами… спомням си за едно куче, може би две. Но да ти кажа истината, не им обръщах голямо внимание.
— Но и сега нямаш животни… нямаш домашни любимци?
Лайтстоун поклати отрицателно глава.
Мъдреца затвори очите си зад тъмните стъкла и започна да се клати напред-назад на стола, сякаш се зареждаше с необходимата му информация. Изведнъж се усмихна, отвори очи и се втренчи в Лайтстоун.
— А баба ти имаше ли някакви животни?
Хенри се стресна, когато спомените се възвърнаха толкова бързо и живо.
— Един стар черен манкс се навърташе наоколо, но не бих казал, че беше нейна собственост.
— Е, това е отговорът — усмихна се доволно Мъдреца.
— Аз… не се интересувах от него — призна си неуверено Лайтстоун.
— Ти си котка.
Разкритието смути Хенри Лайтстоун повече, отколкото беше очаквал.
— Моля?
— Разбира се, не в буквален смисъл — усмихна се старецът. — Ти притежаваш дух на котка.
— Нима?
Боби ла Грейндж избухна в кашлица, която прозвуча на Лайтстоун като едва овладян смях.
— Да, разбира се. Не знаеш ли?
— Май никога не съм се замислял — призна си Лайтстоун, чудейки се дали бягството му за един ден от склада си заслужаваше целия тормоз и подигравки, които очакваше от бившия си колега и приятел през следващите няколко години.
— Що се отнася до това, няма какво толкова да се мисли — обясни спокойно Мъдреца. — Ти просто можеш да го използваш… ако решиш. Не всеки го прави.
— Е, ако гердан от мечи нокти няма да помогне на моя приятел — обади се Боби ла Грейндж, като се опита да насочи разговора към евентуални улики, — какво ще кажеш за един от онези талисмани от Голямата стъпка, за които ми спомена?
Старецът рязко вдигна глава, за миг отново се втренчи в очите на Хенри Лайтстоун и се усмихна.
— Знаете ли как да намерите странноприемницата „Смъртоносен огън“? — попита той. — Малък ресторант, поща и обществен център на пресечката на улица „Брендиуайн“ и Логърхед Грийк.
Хенри Лайтстоун погледна към Боби ла Грейндж, който сви рамене, после кимна.
— Можем да го намерим — отвърна Лайтстоун.
— Не двамата. Само ти — настоя старецът.
— Защо?
— Не искаш ли да проучиш котешкия си дух?
— Не съм сигурен — отвърна Хенри Лайтстоун след неловко мълчание. — Но предполагам, че ме заинтригува.
— Ако искаш да задоволиш любопитството си, бъди в странноприемницата „Смъртоносен огън“ в четири часа днес — нареди Мъдреца, когато се измъкна от сепарето. — Там ще е този, с когото трябва да се срещнеш.
19.
Точно в 9,35, източно местно време, същата сутрин, Саймън Уотли бързо влезе в частното светилище на конгресмена Реджис Джей Смолсрийд и се изненада, когато забеляза в обширния кабинет не един, а двама гости, единият от които седеше в сянка.
— Крайно време беше да се появиш — грубо каза конгресменът.
— Самолетът закъсня — обясни Уотли, като реши да премълчи мнението си за ужасните безсънни полети от Медфорд, Орегон, през Сан Франциско до вашингтонското летище „Дълес“ с дългия престой в Чикаго. Винаги беше ненавиждал тези полети. Особено когато всички места от първа класа бяха изкупени и се озоваваше сред гъмжило родители, пътуващи с малките си деца, които през цялото време пищяха, плачеха или търчаха напред-назад между редовете.
Общо взето, шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена имаше злополучна нощ. И в мига, в който забеляза изражението върху лицето на Реджис Джей Смолсрийд, Уотли усети, че сутринта няма да бъде по-добра.
— Надявам се, че познаваш Сам Тисбъри, председател и изпълнителен директор на „Цианосфера VIII“. — Конгресменът махна с ръка към двамата си гости.
Единият от посетителите на Смолсрийд — по-младият, на по-осветеното място — кимна с глава към Уотли, без да става.
— Не вярвам да познаваш другия гост, така че нека оставим нещата така. — Смолсрийд посочи към празния стол пред скъпото му бюро. — Седни, синко.
Саймън Уотли усети, че в стаята някой настрои светлината така, че напълно да го освети от всички страни, а другите трима мъже да останат в сянка. Всъщност сега той не можеше изобщо да вижда другите посетители.
— Надявам се, че има какво да ни докладваш? — подкани го Смолсрийд.