Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
— Цял живот съм мечтал за подобна възможност. Три пъти подавах молби до Илдира. Бях започнал да се боя, че магът-император води политика на секретност.
Емоционалните израстъци на лицето на Вао’сх непрекъснато променяха цвета си, което бе характерно за паметителите — по този начин те забавляваха публиката си. Антон все още не знаеше значението на различните окраски.
— Няма смисъл да се пази тайна — отвърна Вао’сх. — Всеки от нас е действащо лице в грандиозната космическа приказка, а самата Сага за седемте слънца е съвсем нищожен къс от всеобхватния епос. Но твърде малко от нас задават въпроси.
Вао’сх го поведе покрай стената на една кула, по която се стичаше тънък пласт вода.
— В такъв случай аз ще задам въпрос. — Антон попиваше с очи скулптурите и призматичните фрески, объркан към какво да насочи вниманието си. — Защо молбата ми най-накрая бе удовлетворена? Знам, че и други изследователи са кандидатствали, но им е отказвано.
Вао’сх се усмихна.
— Бях впечатлен от начина, по който се представихте, Антон Коликос. Пламенната ви настоятелност ме убеди, че двамата сме сродни души.
— Аз… дори не си спомням какво съм написал.
Цветовете по лицето на историка се омекотиха като проблеснала върху облачно небе слънчева светлина.
— Нарекохте се паметител на човешки епоси, един от малкото хора, които познават древните поеми и епически цикли на вашата раса. Чел съм преди много време някои от тях в превод на ваши учени, но до мен достигна единствено хладна академична безпристрастност. Никаква дълбочина на емоциите, никакво вълнение от собствената ви история. Докато вашето обръщение бе прочувствено и с разбиране за духовността на човешкия род, заключена в тези древни текстове. Стори ми се, че имате духовна връзка с истинската драма на историята. И си помислих, че вероятно именно вие бихте разбрали нашата Сага.
Двамата се загледаха от хълма към Призматичния палат, изумителна постройка, в сравнение, с която Дворецът на шепота на крал Питър приличаше на обикновена барака. Сфери и куполи, кули и свързващи коридори се извисяваха в небето, пронизани от лъчеобразните спици на седем вливащи се реки.
Вао’сх очевидно се наслаждаваше на удивлението на своя нов познат.
— Тъй като съм върховен паметител на мага-император, живея в Призматичния палат. И вие ще споделите неговите удобства. — Антон онемя от изумление, което развесели Вао’сх. — Хайде, хайде, разказвач, който е поразен до степен на онемяване, е напълно безполезен, Антон Коликос.
— Съжалявам.
— Двамата ще научим много един от друг в предстоящите дни.
Антон се усмихна.
— Вижте, имам още един въпрос. При пътуването си насам чух илдирийците да разговарят за дни и седмици. Как измервате времето в един свят със седем слънца на небето? Какво означава за вас „ден“, след като дневната светлина никога не помръква?
— Просто една условност, преведена на вашия търговски стандартизиран език. Ние имаме дневни цикли за активност и за почивка с приблизителна дължина като вашата. Бих могъл да ви кажа илдирийските думи и да уточня хронологическите еквиваленти, ако желаете… но за вас ще е по-лесно, ако просто мислите в познатите си термини. Имате толкова много да научите — защо да затъваме в баналности?
— О, бих могъл да ви разкажа много истории за някои мои колеги, които са обсебени от подобни баналности. Не могат да видят гората заради дърветата, както казваме ние.
Вао’сх изимитира доволната усмивка на Антон.
— Интересна метафора. Очаквам с нетърпение да обменим истории и техники, тъй като един паметител трябва постоянно да обогатява репертоара си.
Докато крачеха към Призматичния палат, Антон продължи да се усмихва.
— Бих казал, че искам да обогатя моите с около един милиард стиха.
— Нека за начало бъдат по-малко — отвърна с поклон на задоволство Вао’сх.
32.
Рейналд
Първичният комплекс от гъбични рифове бе кацнал върху масивния ствол на едно световно дърво, препълнен с хиляди обитатели. Почернялото от слънцето лице на Рейналд грейна в широка усмивка, когато той се обърна към цветните тронове на майка Алекса и отец Идрис. Не бе сигурен дали да посрещне решението им с радост или вълнение, но то не бе неочаквано. От седмици не преставаха да му го намекват.
— Разбери, сине мой — каза Алекса с приятна усмивка, — ти си достатъчно добре подготвен да поемеш тази отговорност. Какъв по-подходящ момент бихме могли да очакваме?
— Ти можеш да бъдеш по-изискан и космополитичен, отколкото сме майка ти и аз. — Идрис почеса квадратно подстриганата си брадичка. — Толкова се гордеем с теб. Убедени сме, че ще си наш достоен наследник, и затова е време да започнеш. Има много работа за вършене.