Мечът на зората
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на зората». Краткое содержание книги:
Хоукмун отметна глава и извика:
— Прости ми, Бючард, задето не можах да ти помогна! Но нямахме време, нямахме време!
— Не биваше да идвате тук! — отвърна сломен Бючард. — Сега и вие ще споделите съдбата ми и ще нахраните чудовищата в шахтата! Не биваше да се опитвате да ме спасявате, Хоукмун!
ДЕСЕТА ГЛАВА
ПРИЯТЕЛ ОТ СЕНКИТЕ
— Страхувам се, приятелю Бючард, че усилията, които положи, за да изглеждаме добре, ще отидат на вятъра!
Дори в този съдбовен миг д’Аверк не беше изгубил своя весел нрав.
Той и Хоукмун бяха разпънати от двете страни на Бючард, на местата на двама от издъхналите нещастници. Под краката им, в кладенеца с кръв, черните същества се мятаха като побеснели. Извиращата от меча над главите им светлина хвърляше червеникави отблясъци из залата и превръщаше жадните за мъст лица на пиратите в заплашителни сенки. Очите на Валжон горяха тържествуващо, втренчени в голите, изрисувани с тайнствени символи тела на жертвите.
Откъм кладенеца се носеха приглушени гъгнещи звуци, издаващи нетърпението на чудовищата час по-скоро да получат така желаната плячка. Хоукмун потрепери и едва се сдържа да не повърне. Главата му се пръскаше от болка, мускулите му се бяха вцепенили. Спомни си за Изелда, за страната, на която бе обещал подкрепата си, и за войната с Тъмната империя. Никога вече нямаше да зърне лицето на жена си, нито да поеме с пълни гърди свежия въздух на Камарг. Беше изгубил всичко това в напразни усилия да помогне на един непознат, да го подкрепи заради една кауза, която изглеждаше толкова дребна в сравнение с борбата с Тъмната империя.
Но вече беше твърде късно да съжалява за стореното, тъй като му предстоеше да умре. Очакваше го ужасна смърт, щяха да му източат кръвта като на заклано прасе, а той щеше да е само ням свидетел на последните минути от своя живот, докато силите го напускат с всеки удар на сърцето.
Валжон го гледаше усмихнат.
— Виждам, че си забравил дръзките си бойни викове, безвластни приятелю. Много си се умълчал. Нищо ли не смяташ да ме попиташ? Няма ли да се помолиш за милост — или може би си готов отново да ми станеш роб? Няма ли да ми се извиниш, задето изби хората ми, потопи кораба ми, задето ме оскърби?
Хоукмун се изплю в лицето му, но не уцели. Валжон сви рамене.
— Чакам да ми донесат друг нож. Щом го получа и го осветя, ще ти прережа вените, но така, че да умреш бавно, за да се порадваш на чудовищата, докато гълтат кръвта ти. А обезкървения ти труп ще изпратим на кмета на Нарлийн — той е и чичо на Бючард, ако не греша — като доказателство за това как постъпва Старвел с непокорните.
В залата се появи един пират, коленичи пред Валжон и му подаде дълъг остър нож. Валжон прие оръжието и пиратът отстъпи назад.
Валжон допря острието до устните си и зашепна тихо, впил очи в Меча на зората, сетне вдигна ножа с дясната си ръка и го опря в слабините на Хоукмун.
— Време е да подновим прекъснатото дело — произнесе той и запя бавно монотонната песен, която Хоукмун преди малко беше прекъснал.
Хоукмун напъна отчаяно мишци и почувства в устата си вкус на жлъчка. Думите на песента постепенно се сливаха, напевът се усилваше, гласовете ставаха все по-истерични.
— …Меч на зората, който връщаш на мъртвите живота, съхраняваш живота на живите…
Ножът опря в бедрото на Хоукмун.
— …който черпиш светлина от кръвта на човеците…
Хоукмун неволно се запита дали наистина червеникавият меч по някакъв начин не извлича светлината, С която озарява всичко наоколо, от човешката кръв. Ножът се плъзна към коляното му и го накара да потрепери. Той прокле Валжон и отново отчаяно напрегна мускули.
— …ще се прекланяме пред теб вечно… Внезапно Валжон млъкна и зяпна нагоре, втренчил поглед в някаква точка зад гърба на Хоукмун. Хоукмун завъртя болезнено глава и също остана втрещен.
Мечът на зората се спускаше от тавана!
Движеше се съвсем бавно и Хоукмун забеляза, че е закачен на паяжина от метални въжета и че в паяжината има още нещо — човешка фигура.
Лицето на непознатия бе скрито от продълговат шлем. Доспехите му бяха от черна и златиста материя, а в пояса му бе затъкнат огромен меч.
Хоукмун не можеше да повярва на очите си. Беше разпознал човека в паяжината — ако въобще беше човек.