Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред
- Автор: Хънтигтън Самюъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред». Краткое содержание книги:
В началото на XX в. китайските интелектуалци, успоредно с Вебер, но независимо от него, посочват конфуцианството като източник за изостаналостта на Китай. В края на XX в. китайските политически лидери подобно на някои западни социални учени възхваляват конфуцианството като двигател на китайския прогрес. През 80-те години китайското правителство започва да поощрява интереса към конфуцианството, а партийните лидери го провъзгласяват за „главно течение“ в китайската култура.162 Естествено, и Ли Куан Ю приема ентусиазирано конфуцианството, тъй като гледа на него като на източник на успеха на Сингапур, превръщайки се в мисионер на конфуцианските ценности по целия свят. През 90-те години тайванското правителство се обяви за „наследник на конфуцианската мисъл“, а президентът Ли Тънхуей, откри корените на демократизирането на Тайван в неговото китайско културно наследство, отвеждащо към Као Яо (т. е. от XXI в. пp. н. е.), Конфуций (V в. пр. н. е.) и Мендзъ (III в. пр. н. е.).163 Независимо дали се стремят да оправдаят авторитаризма или демокрацията, китайските лидери търсят легитимност в общата си китайска култура, а не във внесените от чужбина западни учения.
Поддържаният от режима национализъм е от типа „хан“, който улеснява преодоляването на лингвистичните, регионалните и икономическите различия сред 90% от населението на Китай. Същевременно той изтъква различията между тези 90% и десетте процента етнически малцинства от неки-тайски произход, които обаче населяват 60% от територията на страната. Национализмът осигурява и база, от която режимът се противопоставя на християнството, християнските организации и на покръстването, предлагащи алтернативна западна религия за запълване на празнината, останала след краха на маоизма-ленинизма.
Междувременно успешното икономическо развитие на Япония през 80-те години, контрастиращо със забележимите несполуки и с цялостния упадък на американската икономика и социална система, събужда у японците все по-големи разочарования от западните модели и все по-нарастваща убеденост, че източниците на техния успех се коренят в собствената им култура. Същата японска култура, довела до катастрофата във войната през 1945 г. и поради това отхвърлена, през 1985 г. довежда до икономически триумф и поради това би трябвало да се утвърждава. Все по-доброто познаване на западното общество дава възможност на японците „да осъзнаят, че да бъдеш човек от Запада не е нещо магическо и прекрасно само по себе си. Те вече се отърсват от подобни заблуди“. Докато японците от реставрацията Мейджи възприемат политика на „откъсване от Азия и на присъединяване към Европа“, японците от периода на културното възраждане в края на XX в. се придържат към политика на „дистанциране от Америка и обвързване с Азия“164. На първо място тази ориентация включва обръщане към японските културни традиции и преутвърждаване на техните ценности, на второ място (което е по-проблематично), опит да се „поазиатчи“ Япония и въпреки характерната й цивилизация, — да се обвърже с обща азиатска култура. Като се има предвид доколко след Втората световна война Япония за разлика от Китай се идентифицира със Запада и обстоятелството, че Западът независимо от каквито и да било неуспехи не рухна изцяло като Съветския съюз, подбудите на Япония тотално да отхвърли Запада не могат по никакъв начин да се сравняват с подбудите на Китай да се дистанцира и от съветския, и от западния модел. От друга страна, уникалността на японската цивилизация, спомените за японския империализъм в други страни, както и икономическото върховенство на Китай по отношение на другите азиатски страни означава, че за Япония ще бъде по-лесно да се дистанцира от Запада, отколкото да се съчетае хармонично с Азия.165 Преутвърждавайки собствената си културна идентичност, Япония изтъква своята уникалност и различност както от западната, така и от азиатската култура. Въпреки че китайците и японците откриват нова ценност в собствените си култури, те същевременно споделят по-широкото преутвърждаване на ценността на азиатската култура по отношение на културата на Запада. През 80-те и 90-те години индустриализацията и икономическият растеж позволяват на източноазиатците да дадат израз на разбирания, които могат да бъдат подходящо обобщени под рубриката „ангажиране с азиатското начало“. Този комплекс от нагласи включва четири основни компонента:
162
Economist, 21 January 1995, pp. 38-39; William Theodore de Bary, „The New Confucianism in Beijing“, American Scholar, 64 (Spring 1995), 175ff.; Benjamin L.’Self, „Changing Role for Confucianism in China“, Woodrow Wilson Center Report, 7 (September 1995), 4-5; New York Times, 26 August 1991, A19.
163
Lee Teng-hui, „Chinese Culture and Political Renewal“, Journal of Democracy, 6 (Октомври 1995), 6–8.
164
Alex Kerr, Japan Times, 6 November 1994, p. 10; Kazuhiko Ozawa, „Ambivalence in Asia“, Japan Update, 44 (May 1995), 18–19.
165
За някои от тези проблеми вж. Ivan P. Hall, „Japan’s Asia Card“, National Interest, 38 (Winter 1994–95), 19ff.