Супернеудачница
- Автор: Калинина Дарья Александровна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Кръстанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Супернеудачница». Краткое содержание книги:
Случайното запознанство на скромната Лиза с необикновената Мариша, която е нейна пълна противоположност, става причина да се разбулят много тайни и мистерии от миналото, настоящето и… бъдещето на Лиза.
Мариша не може да остане равнодушна към нещастието на новата си приятелка и тъй като е частен детектив се заема с разследване на поредния криминален случай. В крайна сметка се оказва, че й се налага да спасява от неизбежна гибел не едно бедно момиче, а много богата наследница. А убиецът, който така настървено преследва Лиза, всъщност е…
— Ей! — разтревожи се Толя, който в този момент сервираше на масата тавичка с току-що запечени парчета месо и купа картофена салата с лук. — Защо плачеш? Какво се е случило? Лошо ли ти е?
— Много ти благодаря! — ридаеше Лиза. — Плача от облекчение.
— Сега с теб всичко е наред. Аз ще се постарая и занапред да бъде така.
— Ти дори не можеш да си представиш какво трябваше да изтърпя през последните дни.
— Представям си и още как.
— Извинявай, Толя.
— Спокойно, не е необходимо да се извиняваш. Това и най-силният мъж нямаше да издържи, а ти си само едно слабо момиче.
— Момиче! Какво момиче! По-скоро, лелка.
— Не е, именно момиче. Мило, нежно и много ранимо. Толя седна до нея, прегърна я през врата, повдигна разплаканото й лице и неочаквано я целуна по устните. Лиза не се отдръпна и не го спря. В целувката му нямаше нищо пошло и противно. Той съвсем леко докосна със своите устни нейните и се усмихна:
— Имаш солен вкус. Бих те изял като гарнитура заедно с краставичките.
— Ох! — усети се Лиза. — Ти си гладен. Извинявай, моля ти се. Седя и хленча. Преча ти.
— Не ми пречиш и стига си се извинявала за всяка глупост.
— Извинявай… О!
Лиза му кимна с виновен поглед, но той само поклати глава.
— Голям гад е бил твоят мъж, това ще ти кажа — произнесе той и добави: — Започвай да се храниш!
Лиза не вярваше, че ще може да хапне и залък. Оказа се обаче, че може. И даже не един, а много, много залъци. Тя ядеше така, сякаш беше прекарала последните месеци на необитаем остров, хранейки се само с насекоми и пълзящи гадини и сега наваксваше за всичките дни на жесток глад.
— Ако във всичко проявяваш такава страст, както в храненето… — многозначително се усмихна Толя, — то аз наистина не мога да разбера мъжа ти.
В отговор Лиза също се засмя. С Толя й беше изключително леко. Той не й правеше забележки, не го дразнеше какво и как яде тя. Беше готов да изпълни всяко нейно желание. Беше просто идеален! Толкова идеален, че Лиза се съмняваше дали всичко това се случва в действителност с нея. А ако наистина се случва, дали въпреки това не е насън?
— Струва ми се, че това е сън.
— Искаш ли да си починеш? — веднага реагира Толя.
— Добре ще ми дойде — призна си тя. — Нещо ми се доспа.
— Тогава си иди в стаята и си почини.
— А… а тук?
Лиза показа остатъците по масата.
— Трябва да се измият чиниите.
— Не си го и помисляй! Имам съдомиялна машина, а масата мога и сам да разчистя. Не е голям труд.
Лиза се разчувства. Мъжът й никога не прибираше масата. Не готвеше, не разчистваше, не переше, не миеше прозорци или подове. Подобно на повечето мъже, Виталик смяташе, че е напълно достатъчно това, че носи пари вкъщи. Всички домашни задължения бяха задължение и грижа на жената. А това, че жената също работи, не се взимаше под внимание. Преди Лиза приемаше безропотно женската си участ. И всички протести на Верунчик, че мъжът е равноправен член на семейното гнездо и може, не, длъжен е да има не само права, но и задължения, минаваха покрай ушите й.
— Трябва да се обадя на Верунчик — отново си спомни Лиза. — Толя, може ли да ползвам телефона ти?
— Защо ме питаш? Звъни, където искаш.
Но нито от мобилния телефон на Толя, нито от домашния му Лиза успя да се свърже с единствената си и любима леля. Верунчик беше изчезнала някъде.
— Знаеш ли, започвам да се тревожа — призна Лиза пред новия си приятел.
— За какво се притесняваш, леля ти не е стар човек, нали?
— Не е.
Да назове Верунчик — стара, езикът на Лиза не можеше да се обърне. Леля й беше по-възрастна от племенницата си само с петнадесет години и Лиза винаги се отнасяше с нея като към по-голяма сестра или приятелка. Освен това тя имаше такъв буен темперамент, че и на осемдесет едва ли би изглеждала като старица.
— Сигурно леля ти лесно решава да тръгне нанякъде?
— Вярно е.
— Може ли да е заминала тогава?
— Възможно е.
— Ето, значи леля ти е заминала.
— Но защо не ме е предупредила за това?
— Нали те е търсила — равнодушно вдигна рамене Толя. — Ти сама ми каза, че леля ти е звъняла. Сигурно е искала да те предупреди за пътуването си.