Жертвата неизвестна

Той дъвчеше хляба, който му бяха донесли за закуска, и отпиваше от редкия чай, но не усещаше вкуса им. Кой знае защо, сутрин винаги си мислеше за баба София. Вечерно време по-често си спомняше за своя живот, който бе водил, преди да отиде при Бахметиева, ала старицата изцяло бе завладяла сутрините му. Вероятно защото преди да се срещне с нея, му се бе налагало да спи къде ли не, а през двете години, че и малко отгоре, които прекара със старицата, спеше в мека и чиста постеля, където и тялото му се чувстваше удобно, и на душата му бе уютно. Сега, когато сутрин едва раздвижваше отеклото си от твърдите нарове и пропито от влагата в килията тяло, Суриков особено остро усещаше разликата между този и онзи живот.

Резето изтрака и петнадесет чифта очи се вторачиха във вратата. Кого ли щяха да извикат?

— Суриков! — чу се гласът на надзирателя. — Излез, отиваме при следователя.

Обзе го страх. Кого ли ще види сега? Същата онази Образцова, от която изобщо не се боеше, или някого друг? Господи, де да можеше да си върви все така, да крачи по този дълъг коридор и той никога да не свършва…

Слава богу, там го очакваше тя — същата следователка. Вече можеше да си поеме дъх.

— Здравейте, Татяна Григориевна! — заяви радостно Суриков още на прага. — Вече бях започнал да се тревожа, че пак са подритнали делото ми на някого друг. Защо не ми върви така, а? Никой няма нужда от мен и все гледат да ме подритнат нанякъде. Благодаря ви, че поне вие не се отказахте от мен.

— Здравейте, Суриков! — отвърна сухо тя. — Седнете. Не разполагаме с много време, затова се налага да го пестим. Хайде да започнем отначало, но бързичко, без да засядаме там, където и без това всичко вече е ясно. Разбрахме ли се?