Душата на звяра
- Автор: Лей Лора
- Серия: Breeds #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Душата на звяра». Краткое содержание книги:
Гласуването на Закона за Породите наближава. Работата на Киова е да наблюдава Аманда, дъщерята на президента — да гледа, но да не пипа.
За мъж, който няма нищо, Аманда Мейрън е утоляване на глада, който го измъчва, сбъдването на всяка негова мечта — неща, в които никога не е смеел да вярва. Това, което чувства към нея, е повече от похот, повече от любов. Тя вдъхва живот в коравото му сърце, разтапя леда, който го защитава цял живот, и докосва част от него, за която е мислил, че е умряла заедно с душата му.
Аманда му хвърли недоверчив поглед.
— Мислиш, че това е само заради теб? Че не те искам? Че не бих те желала дори, ако не беше това разгонване? — Устните й се свиха, а очите й блестяха от непролетите сълзи. — Киова, искам да знам, че това, което чувствам, това, което виждам в теб, е повече от някакъв хормонален порив, преминал отвъд всички граници. И ако не мога да го получа за себе си, тогава нека го постигна поне за децата ми. Сега кажи на тези животни да се отместят. — Гласът й стана твърд.
Пръстът, който смушка гърдите му, го изненада и потуши гнева му за достатъчно време, за да отстъпи на веселието. Тя стоеше пред него като разярен женски койот, очите й блестяха, а зъбите й бяха оголени от гняв, докато този малък пръст бодеше гърдите му.
— Ами аз? Ами останалите жени, които търпят това? Ами ако нещо се случи с теб, идиот такъв? — Гласът й се извиси и Киова видя нещо, приличащо на страх в очите й. — Какво ще правя тогава, Киова? Колко болка ще понеса?
— Нищо няма да ми се случи. — Той не би го допуснал. Не и сега.
— Господи, толкова си арогантен. — Аманда вдигна ръце към главата си и я хвана, сякаш я боли. — Забрави. Просто забрави истинската причина. Чети по устните ми. Няма да се чукам с теб, докато не направя тези тестове.
— Ще убия копелето, което те нарани — извика Киова, връхлетян от яростта. — Чу ли ме, Аманда? Не ме интересува, било то мъж или жена, няма да бъда в състояние да контролирам яростта си.
Той почти бе опрял носа си в нейния и се бореше да сдържи ръцете си да не я разтърсят, за да я накара да разбере.
— Преодолей го! — озъби се тя. — Сега ги накарай да дойдат тук, а след това се махай. Върви да ловуваш. По дяволите, върви се напий, не ми пука. Но ако не са тук до петнадесет минути, тогава тези крастави вълци могат да ми разкъсат задника или да изчезнат, защото ще отида до онази лаборатория и сама ще направя проклетите тестове.
Мамка му. Проклятие. По дяволите. Пенисът му пулсираше като зъбобол, инстинктите му крещяха да я чука до забрава, но нещо друго го предупреди, че не той ще излезе победител в този спор. Беше това, което видя в очите й. Беше едно от нещата, което го бе привлякло към нея още в самото начало — тази искра на решителност и на сила.
Аманда бе избягала от него заради необходимостта му да я защитава. Сега тя стоеше насреща му, ръмжаща и готова да се изложи на яростта му, която нямаше представа до какво би довела, за да направи това, което смяташе за правилно. Да направи нещо, което би могло да й даде възможност да избяга от него, това търсеше тя. И Киова го знаеше.
Младият мъж се отдръпна бавно, потискайки болката вътре в себе си, и погледна надолу към вълците.
— Тръгвайте. — Кратката заповед ги освобождаваше от задължението им и ги изпращаше обратно при Даш, където й да се намираше той. След това се обърна към нея. — Лабораторията е в главната къща — каза тихо. — Не мога да дойда с теб, Аманда. Колкото и да не искаш да ми повярваш, щях да убия един от онези лекари, първия път, когато те чух да плачеш.
Той се обърна и тръгна към къщата. Яйцата и шунката бяха забравени на масата, когато той започна да обикаля спалнята. Вдишваше уханието й, усещаше присъствието й в живота си, и се страхуваше да не я изгуби. Застави се да чака.
Той не разбираше. Аманда изтри сълзите, които се стичаха по лицето й, докато крачеше надолу по чакълестия път. Беше толкова упорит, с толкова типично мъжко поведение, че тя не можеше да намери думи да го обясни.
Беше влюбена в него. Безмозъчна глупачка, такава беше, задето само за няколко дни сърцето й се бе отворило, а душата й жадуваше за него. И това не беше само възбуда, въпреки че тя бе достатъчно силна да докара дори една решителна жена до лудост. Не, беше по-дълбоко, прекалено дълбоко, за да може Аманда да пренебрегне последиците от това, пред което бяха изправени двамата.
Както бе казал Киова, ако светът разбереше за разгонването, за неконтролируемия глад, за нуждата, която прогаряше дори най-силните прегради, Породите никога нямаше да бъдат в безопасност. За да предпази живота си и този на човека, в когото бе влюбена, трябваше да се намерят отговори. И вече беше време да ги открие. Сега, когато възбудата гореше вътре в нея като жива факла и я оставяше трепереща, отмаляла от копнеж за неговото докосване.
Как бе намерила сили да го остави сам в колибата, Аманда не бе сигурна. По дяволите, тя не знаеше дори дали ще успее да стигне до главната къща в подножието хълма, толкова бяха слаби краката й. Всичко вътре в нея крещеше да се върне при Киова, да го докосне, да го поеме в себе си.