Мъжът от съседния гроб
- Автор: Масетти Катарина
- Серия: Мъжът от съседния гроб #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Елена Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъжът от съседния гроб». Краткое содержание книги:
Смотанякът и Бежовата, или Бени и Скаридата — мъж и жена на зряла възраст, се срещат на гробището, където почиват непрежалими скъпи хора, и от една искряща лятна усмивка пламва буен огън, който изгаря слабините им. Но той е фермер, живее в къща със следи от размазани мухи по стените и мирише на тор и на обор, а тя библиотекарка, обитава апартамент, целият в бяло, обича книгите, класическата музика и изящните изкуства и ухае на изтънчен парфюм. Две вселени, чиято пресечна точка е единствено зовът на сърцето и неумолимият повик на плътта. Ще успее ли гръмкото тиктакане на биологичния часовник да заглуши тътена на културната бездна? Всеки от двамата герои споделя своята гледна точка за случващото се с техните тела и души отвъд социалните условности, с тънък хумор и самоирония, които превръщат и най-нелепото в нормално и естествено.
На четвъртата седмица се премести при мен в спалнята. Не беше някакво вълшебно преживяване, по-скоро като горещ душ, когато си наистина схванат и потънал в мръсотия. Приятно и естествено, ала нищо, от което да ти се завие свят.
Нито веднъж не се обадих на Десире и не отидох на гробището. Родителите ми биха ме разбрали.
Точно след като се бяхме разделили, на няколко пъти телефонът иззвъня посред нощ. Знаех кой е, но не вдигах слушалката. Иначе бих се върнал отново там, откъдето се опитвах да се измъкна.
51
Всеки създава свой собствен ад от онова, което мрази най-много. За хората по Средиземноморието адът бил вечна горещина, за северняците — царство от лед и тишина.
Аз създадох моя собствен ад, оставяйки всички грешки, които бях допуснала, и всички възможности, които бях пропуснала, да минават пред очите ми като на филмова лента.
Едва седмица след като с Бени се сбогувахме на гробището, осъзнах, че е бил сериозен. Чак тогава. Обадих му се една нощ, за да се хвана за някаква нишка. Той не вдигна и с ужас разбрах, че съзнателно се изолира от мен.
И филмът започна да се прожектира. Първо онова, което си казахме в деня, в който ме запозна със скиците си на къщата. Колкото повече връщах лентата назад, толкова повече се уверявах, че бях прозвучала като Доналд Дък — един противен, досаден Доналд Дък, който кряка и знае всичко най-добре. Който казваше, че „ние“ трябва да се приспособим, а имаше предвид, че Бени трябва да се приспособи към мен. Който мислеше, че всички възможни решения започват с някаква жертва от страна на Бени — ако въобще мислеше. През цялото време бях напълно убедена, че аз съм обектът на желание, че аз мога да избера. Като си помисля, че само допреди няколко седмици се терзаех, защото не знаех какво искам да имам, или какво мога да си представя да жертвам — навярно нищо.
Инес ме бе предупредила: „Ти беше различна, не те бях виждала такава преди“. Беше се родило едно неповторимо чувство и тя го бе видяла, но не и аз. И това чувство сега ме връхлетя с такава сила, че ме повали в болнични за две седмици.
Първото ми излизане в болнични, откакто бях завършила гимназия. Купувах си йогурт, хляб и яйца и се прибирах вкъщи, олюлявайки се. Не излизах, включвах и изключвах телефона по няколко пъти на ден. Прожектирах си филма.
Това, което беляза тези седмици, беше постоянно люшкане от едната крайност в другата.
В един момент бях бясна на Бени — по дяволите, той също едва ли някога беше възнамерявал да жертва и частица от своя живот. От мен се очакваше да отида да живея при него, на практика да напусна работата си, да се приспособя до такава степен, че да оставя Виолет да се грижи за детето ми. В този сценарий не виждах каквато и да е жертва, която той ще направи — единствената отстъпка от негова страна бе обзавеждането в спалнята, а и за това дори не ме беше попитал какво мисля. Вироглав. Мрачен. Тиранин.
Онази нощ му се обадих, за да го обвинявам. Продължаваше да не вдига. Проклетникът.
В следващия момент допълзявах до огледалото и се взирах в подпухналото си от плач лице. Хората като мен не стават по-красиви, когато плачат — зачервени, подути и с бели мигли. Бях толкова грозна — никой никога нямаше да види в мен това, което беше видял Бени. И което ми беше показал. Той ме бе направил красива и сега магията беше развалена.
Онази нощ му се обадих, за да плача по телефона и да моля за милост. Преди дори да чуя дали ще вдигне слушалката, затворих. За бога, превръщах се в Стен — хлипащ и ломотещ по телефона.
После спрях да му звъня. Но люшкането продължи. Понякога си го представях в поредица от образи — с ужасната шапка, сърбащ супа или ръсещ реакционни клишета на диалект. И след това в една друга поредица, в която се смее на стълбището пред къщата и милва котката на коляното си, лицето му е огряно от слънцето, а приказната му коса е разрошена от вятъра. Представях си жилестите му ръце, които вдигат огромни купи сено с вила. И после пак плачех и пишех безспирно в синия си бележник. В зависимост от фазата, в която бях, включвах или изключвах телефона, в очакване на позвъняване, което знаех, че никога няма да дойде.