Бьорнстад

– Искаш ли да се качиш в офиса? – пита Петер, а Робан избухва в смях.

– Олеле, това е първата ни среща, Петер, аз не съм такова момиче.

Петер също се засмива.

– Сигурен? Можем да пийнем чай и да разглеждаме стари снимки!

Робан му подава ръка.

– Поздрави момчетата от мен, окей? Кажи им, че една горда, стара лисица е дошла да ги гледа.

Петер стиска ръката му.

– Ела на вечеря някой път. Мира също ще се радва да те види!

– Разбира се! – казва Робан.

И двамата знаят, че това е лъжа. Разделят се. Хокеят ни дава само мигове.

Съблекалнята е празна. След адреналина, след песните, танците, скачането по пейките и блъскането по стените, след като допреди малко вътре беше пълно с млади и стари мъже, голи до кръста и целите мокри от бира, сега помещението е оглушително тихо. Амат обикаля сам вътре и събира лепенки от пода. Петер минава по коридора и се спира изненадан.

– Защо още си тук, Амат?

Момчето се изчервява.

– Не ме издавай, окей? Ще чистя. Просто искам да пооправя поне най-лошата част от бъркотията.

Гърлото на Петер набъбва от срам. Спомня си първия път, когато видя момчето да събира кенчета от трибуните, за да може Фатима да си позволи да му купи екипировка. Това се случи преди осем или девет години. Те бяха твърде горди за благотворителност, затова на Петер и Мира им се налагаше да пишат фалшиви обяви в местния вестник. Така всяка година изникваше някой, който продаваше евтина екипировка втора ръка, точно с размера на Амат. Мира изгради мрежа от хора оттук до Хед, които се редуваха да влизат в ролята на продаващи.

– Няма... естествено, Амат, не би ми хрумнало да кажа нещо на момчетата – измърморва той.

Амат вдига поглед неразбиращо. Изсумтява.

– Момчетата? Не ми дреме какво ще кажеш на момчетата. Не казвай нищо на МАМА! Адски ще се ядоса, ако разбере, че върша нейната работа.

На Петер му се иска да му каже нещо. За това колко горд се почувства днес, докато Амат бе на леда. Но не му идват думи, не знае как се прави. Чувства се като некадърен актьор, когато опита нещо такова. Понякога завижда до лудост на Давид за способността му да печели любовта на играчите. Те разчитат на него, следват го и го боготворят. Петер ревнува като безпомощен родител, който гледа как забавен татко или майка кара всички деца на детската площадка да се превиват от смях.

Така че не казва на Амат нищо от това, което иска да му каже. Вместо това се усмихва:

– Сигурно си единственият тийнейджър на света, на когото му се карат, че е прекалено подреден.