Бьорнстад
- Автор: Бакман Фредрик
- Серия: Бьорнстад #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-28-2336-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бьорнстад». Краткое содержание книги:
Кевин не би загубил тази була, ако ще ръцете му да бяха вързани зад гърба и към главата му да бе насочен пистолет. Бени праща шайбата покрай мантинелата и се втурва напред. Утре бедрата така ще го болят, че изобщо няма да може да стане от леглото, но сега не усеща нищо, събаря двама играчи наведнъж, Амат прави финт надясно, но си повежда шайбата дълбоко и профучава от външната страна на защитника, толкова бързо, че един от двамата пазачи на Кевин е принуден да се отдели от деветката и вместо това да тръгне след осемдесет и първи номер. Това е всичко, от което Бьорнстад се нуждае. Стикът на противниковия играч удря Амат по ръката. Чувството е все едно са му отрязали китката, но той успява да настигне шайбата в ъгъла и заобикаля вратата от задната страна. Има на разположение един миг, през който да вдигне поглед, да изчака Кевин да допре стика си до леда и да му подаде шайбата, преди да бъде съборен на леда. Кевин получава два сантиметра свободно пространство, което е два пъти повече, отколкото му е необходимо.
Когато червената лампа зад вратата светва, възрастните хора по трибуните започват да подскачат и да се хвърлят един върху друг. Спонсорите захвърлят чашите си с кафе и правят high fives. Две петнайсетгодишни момичета обръщат столовата с главата надолу от щастие, а един възрастен треньор на мъжки отбор, който никога не се смее, седи на последния ред и въпреки това го прави. Фатима и Мира не спират да се прегръщат, докато накрая не падат на земята, без да са съвсем сигурни дали ликуват, или плачат.
Отвън Рамона стои в снега и усеща как звуковата вълна я удря. „Обичам те“, прошепва тя на Холгер. После се обръща и се запътва сама към вкъщи с усмивка в гърдите. Този момент е между хората и хокея, между един град, който иска да вярва, и един свят, който години наред му повтаря да се откаже. И в цялата сграда няма нито един атеист.
Кевин се обръща и тръгва право към скамейката, отърсва се от всичките си съотборници, които опитват да го прегърнат, прескача мантинелата и се хвърля в ръцете на Давид.
– За теб! – прошепва момчето, а Давид го прегръща като собствен син.
На двайсет метра оттам Амат се надига от леда. Спокойно би могъл да се намира и в друга зала, защото никой не го поглежда. В мига след паса защитникът заби стика и лакътя си във врата му с цялата си тежест. Главата на Амат се удари в леда така, сякаш го бяха бутнали в празен басейн. Дори не видя гола. Когато се изправи на колене, останалите играчи на Бьорнстад вече се бяха втурнали към скамейката след Кевин. Всички хора по трибуните следяха с поглед деветката. Включително Мая.
Номер осемдесет и едно, номерът, който избра, защото през тази година е родена майка му, стои сам до мантинелата и гледа таблото с резултата. Това е едновременно най-хубавият и най-лошият момент, който е преживявал на тази пързалка. Наглася каската си и прави две самотни крачки, за да се засили към пейката, когато някой минава зад него и го потупва по главата.
– Момичето ще те забележи, когато спечелим финала – усмихва се Бени.
Преди Амат да успее да отговори, Бени се отдалечава и спира в средата на игрището, готов за следващата була. Лют се кани да прескочи мантинелата, но Давид го спира и виква на Амат да остане на леда. Когато Кевин се насочва към централния кръг, двамата си кимват леко. Номер девет и номер осемдесет и едно. Амат вече е един от тях. Няма значение колко от хората по трибуните го осъзнават.
След последния съдийски сигнал Петер губи ориентация. В един момент крещи и прегръща някого, в следващия пада през глава върху седалките и се изправя, а ушите му пищят, защото всички наоколо викат право в тях. Стари, млади, такива, които обичат играта, и такива, които не се интересуват от нея. Петер няма представа как, но внезапно се озовава в непознатите ръце на бурен, пеещ мъж, но щом поглежда нагоре, осъзнава, че танцува на стълбите с Робан Холтс. Двамата спират, поглеждат се и започват да се смеят, без да могат да спрат. За една-единствена вечер отново са на седемнайсет.
Хокеят е просто малка, нелепа игра. Посвещаваме ѝ година след година, след година, а всъщност не можем да се надяваме, че ще получим каквото и да било в замяна. Жертваме всичко, което имаме, горим, кървим и плачем, като сме съвсем наясно, че всичко, което този спорт може да ни даде, в най-добрия случай е безкрайно дребно и безполезно: просто няколко отделни мига. Нищо повече.
Но какво, по дяволите, е животът?
19
Адреналинът прави странни неща с тялото. След края на мача майки и татковци прескачат мантинелата, а уважавани предприемачи и шефове на фабрики се хлъзгат с гладките си подметки по леда и се гушкат като преуморени пеленачета. Кевин загръща себе си и Бени с грамадно зелено знаме и двамата отиват да направят почетна обиколка покрай трибуните, които вече са празни. На пързалката има цял един град. Хората скачат, подхлъзват се, падат, смеят се, ликуват, плачат. Приятели от детинство, съученици, родители, братя и сестри, роднини, съседи. Колко дълго ще помнят тази вечер? Не много. Само завинаги.