Драконът на Арканите
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконът на Арканите». Краткое содержание книги:
— Проточи се — рече Марсиак.
— Задачата на Ла Фарг никак не е лесна — заяви Ленкур.
Разговорът продължаваше, а всички в двора се печаха на безмилостното слънце. Мъжете издържаха стоически, но конете изглеждаха изнервени. Нетърпеливо потропваха с копита. Цвилеха, трудно им беше да стоят на едно място. Цареше странно безмълвие. Гвардейците се питаха какво става, защо толкова се бави тръгването.
Най-после Ла Фарг се отдалечи от каретата с великолепния герб и нахлупи шапката си. Някакъв офицер издаде заповед. Прозвучаха тръби и първият ескадрон тръгна напред, последван от каретата на Негово Преосвещенство, която тежко пое по пътя; накрая яздеха останалите от ескорта. Кортежът напусна двора и премина по улица „Сент Оноре“ в посока към едноименната врата.
Дворът на Кардиналския дворец опустя.
С каменно лице и с маршова стъпка Ла Фарг отиде към Марсиак и Ленкур.
— Да побързаме — рече той и се качи на седлото.
След по-малко от час Анес гледаше към двора на двореца на Ястреба, където Ла Фарг, Ленкур и Марсиак се бяха захванали с последните приготовления, проверяваха дали конете им са добре оседлани, стягаха ремъците, решеха гривите и накрая, когато се убедиха, че всичко е наред, възседнаха жребците си. Андре им помагаше, като не преставаше да следи животните с експертно око и с леко безпокойство. Застанала на прага към кухнята, Наис гледаше тревожно. Старият Гибо се намираше под свода, беше отворил външната врата и стоеше до едното от двете тежки правоъгълни крила.
Тримата мъже бяха вече напълно готови за път и отправиха поздрав към Анес. Ла Фарг кимна, Ленкур размаха ръка, а Марсиак ѝ намигна. След това потеглиха и дворът се изпълни с тропота на копитата по равните павета. По улица „Сен Гийом“ срещнаха Балардийо, който с учудване ги видя да преминават покрай него като стрели, и побърза да се прибере. Куцайки с дървения си крак, Гибо вече затваряше вратата.
Балардийо отиде при Анес в оръжейната зала. Облечена както обикновено в костюм за езда, стегната в ален корсет, младата баронеса Дьо Водрьой си слагаше ръкавиците за фехтовка.
— Какво става? — запита Балардийо. — Току-що видях капитана и другите да…
— Заминаха.
— Закъде бързаха толкова?
С ръце на кръста, Анес започна да прави различни упражнения за увеличаване гъвкавостта на краката.
— Кардиналът се съгласи Ла Фарг да се срещне с Ганиер — обясни тя. — Проблемът е, че Ганиер, строго охраняван, е на път за замък близо до Оксер, където ще бъде предаден на представител на папата.
— Предаден ли?
— Ако предпочиташ, връчен. Може би разменен. Или продаден. Но не ме питай защо Рим толкова много държи на Ганиер.
Анес разсече въздуха с рапирата си и доволна от себе си, направи няколко ловки движения.
— Ние защо не пътуваме с тях? — начумери се Балардийо.
— Защото Ла Фарг няма нужда от нас. А също така, защото имам работа в Париж…
Изведнъж старият войник забеляза какво острие размахваше Анес.
— О! — възкликна той. — Но това е твоята рапира!
— Не можеш да я сбъркаш! — рече младата жена и отправи към него поздрав като пред дуел.
За да докаже словата си, тя измъкна камата, пъхната в ножницата на любимото ѝ оръжие.
— Как е възможно?
— Тази сутрин ми я донесе Черен гвардеец на шатленките.
— Дар от майка Дьо Восамбр ли?
— А от кой друг? Впрочем имаше писмо, написано саморъчно от нея, което придружаваше рапирата.
— И какво пише в това писмо?
Кръвта в басейна димеше. Оттам се разнасяха остри и силни миризми, предизвикващи погнуса. Гравирани върху каменните плочи, сложни пентакли червенееха, като очертани от нажежени остриета. В ъглите им горяха черни свещи, но от тях се стичаше ален восък. Въздухът беше изпълнен с някаква глуха и дълбока мощ.
Виконтеса Дьо Маликорн стоеше гола пред басейна.
Скоро грохналата госпожа Дьо Шантегрел щеше да се превърне в ненавистен спомен. Щеше да си замине и грозното, немощно тяло, с отпуснати меса и с измършавели ръце и крака. Дори виконтеса Дьо Маликорн щеше да бъде забравена. Защото от това преображение тя щеше да възкръсне по-млада и по-красива от преди. А също и по-силна, движена от решителност, която никой и нищо не биха могли да разколебаят. Сега обаче все още беше старица, която чакаше, треперейки сред вълшебните изпарения, изплашена, почти превита на две, с вдигната нагоре брадичка и притворени клепачи.