Драконът на Арканите
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконът на Арканите». Краткое содержание книги:
— Спомняте ли си кой ви препоръча Модюи?
— Разбира се, но това няма да ви е от полза. Тъй като тази личност изгоря жива, когато избухна пожар в замъка ѝ.
Познавайки почерка на Черния нокът, Ленкур никак не се изненада. Все пак той запита, за да му е чиста съвестта.
— Как се казва?
— Виконтеса Дьо Маликорн.
Ленкур онемя, не можеше да повярва. Преди да се присъедини към Остриетата, последната му задача като шпионин на Кардинала беше да разгадае плановете на виконтеса Дьо Маликорн.
— Господине? — разтревожи се госпожа Дьо Шеврьоз.
Но някой идваше насам.
Ленкур направи крачка назад и спокойно изчезна сред сенките. Пристигна компаньонка на херцогинята; тя носеше шал, тъй като беше започнало да става студено. Беше госпожа Дьо Люре, а херцогинята я прогони доста неприязнено. Тя започна да сипе извинения и бързо се оттегли.
Ленкур се появи отново.
— Вероятно ни е чула — рече той.
— Да. Този шал беше жалък повод. Трябва да си тръгвате.
Госпожа Дьо Шеврьоз стана.
— Последен въпрос, госпожо. Бяхте ли близка с виконтеса Дьо Маликорн?
— Да. Беше ми приятелка. Но стоеше настрана от интригите. Ако я познавахте, щяхте да признаете колко възхитителна жена беше… Сбогом, господине.
— Сбогом, госпожо.
Ленкур остави херцогинята да се върне в замъка и в същото време усети някакво движение в градината. След това видя червена мантия, после и друга.
Ленкур знаеше, че е загубен, ако остане на мястото си. Затова тръгна с гъвкави и безшумни крачки, криейки се в сенките. Естествено, искаше да избяга. Но най-вече внимаваше да не го видят и да не го чуят. Защото само в такъв случай херцогинята можеше да излъже, без да трепне. Да, била е сама. И не е разговаряла с никого, четяла е на глас. Нали именно така се прави, когато човек обича стиховете. Ако го заловяха, и други щяха да пострадат. Първо — госпожа Дьо Шеврьоз. А може би и Берто, който вероятно беше събудил подозрение у тази проклета госпожа Дьо Люре…
Гвардейците на Кардинала организирано претърсваха градината, стягаха обръча, осветяваха с фенери, дебнеха всяко движение, всеки шум, без колебание размахваха рапири в храстите. За щастие, тъй като някога беше един от тях, Ленкур ги познаваше и беше наясно какво може да очаква. Безполезно беше да се надява, че с подхвърляне на камъче ще ги принуди да се скупчат на едно място: двама или трима ще идат натам, но другите ще останат на позициите си.
Трябваше да прояви повече съобразителност.
В края на една алея Ленкур спря за малко, за да се огледа и да размисли. Даде си сметка, че разполага с две-три минути, преди капанът да щракне. Беше длъжен да намери решение.
— Езерото — прошепна му Виелиста в ухото.
Разбира се!
В парка имаше голям фонтан с разноцветни рибки, а херцогинята обожаваше да им се наслаждава и понякога да ги храни. Доколкото Ленкур си спомняше, фонтанът беше дълбок, достатъчно, за да скрие мъж в тъмните си води. Ако стигнеше пръв дотам, можеше да се потопи и да изчака да преминат червените мантии, които го гонеха. След това за него щеше да бъде детска игра да прескочи стената и да се озове на улица „Сен Никез“.
Ленкур се хвърли напред, превит на две, хванал здраво дръжката на рапирата си в едната ръка и крепейки шапката си с другата. Трябваше да заобиколи някаква поляна, спря да диша и изчака един гвардеец, който се появи без фенер, да се отдалечи. Той можеше да се сблъска с него и си помисли, че късметът не му изневери…
… до момента, в който стигна до фонтана.
Той беше празен.
Вероятно защото херцогинята заминаваше, го бяха източили и почистили. Младежът изруга. Но гвардейците се приближаваха. Веднага трябваше да смени посоката и бързо, много бързо да намери спасителния изход.
— Не мърдай!
Изречена със спокоен глас, заповедта изненада Ленкур точно когато се готвеше да побегне.
Вцепени се.
— Обърнете се, господине.
Тъй като разпозна гласа на този, който говореше, Ленкур се подчини, но сведе надолу глава, за да се възползва от мрака и шапката напълно да скрие лицето му. Понеже гвардеецът с насочен към него пистолет беше Брюсан. Брюсан, който го взе под крилото си, когато беше приет в отряда на гвардейците на Кардинала. Брюсан, който беше толкова горд, когато го произведоха в чин енсин. Брюсан, който имаше чувството, че е изгубил син, когато Ленкур трябваше да свали мантията си при доста неясни обстоятелства.
— Направете няколко крачки напред, за да ви разгледам на лунна светлина, господине. И свалете шапката си. Искам да зная кого арестувам.