Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Помниш ли, че майка ти е пленница в Амбър? — попитах аз.
— Да.
— Обади ми се, щом мислите ти се прояснят. Трябва да поговорим.
— Ще ти се обадя.
Обърнах се и тръгнах към вратата на бара. Скоро се озовах отново на мъгливия бряг и чух как Люк подхвана нова песен — поредната сълзлива балада. Когато искаш да промениш Сенките, мъглата е не по-малка пречка от пълния мрак. Всеки, надарен със способността да пътува през Сенките, е безпомощен без ориентири, на които да се опре. От друга страна, мислите ми вече бяха възстановили нормалния си ход и се нуждаех от известно усамотение, за да преценя ситуацията. Наоколо не се чуваше нищо друго, освен собствените ми стъпки по каменистата повърхност.
Прехвърлих през главата си последните събития. Първо, от мъртвешката ми дрямка в Амбър ме събуди странното послание на Люк. Пренесох се при него, разбрах, че той халюцинира и му дадох нещо, за което се надявах, че скоро ще го измъкне от това състояние. После разфасовах Огнения ангел и накрая оставих Люк да си дере гърлото на изходната точка.
С едно поне можех да се похваля — засега бях успял да обезвредя Люк и стремежа му да си отмъсти на Амбър. Той беше наясно къде е майка му и това щеше да блокира следващите ходове на неговия план. Тази подробност, плюс факта, че засега бе невъзможно да го пренеса където и да било, ме накараха да го оставя там, където си беше. Рандъм сигурно би се чувствал по-спокоен, ако Люк лежеше в безсъзнание в подземията на Амбър, но това състояние на нещата сигурно също да го удовлетвори в известна степен. Нали и без друго щеше да ни потърси рано или късно, за да измъкне Джасра? Реших, че няма да е зле да му оставя известно време, за да се съвземе. И без него списъкът с проблемите ми се бе разраснал застрашително — Дяволския Чекрък. Маскираният, Винта…
Може би именно Джасра бе използвала свойствата на сините кристали, за да изпрати убийци по следите ми. Не бе изключено това да е бил и Маскираният. Нещо подобно определено бе по силите му, а той явно разполагаше и с нужния мотив, който засега бе пълна загадка за мен. Джасра беше вън от играта. И макар още да не се бях справил с Маскирания, можех поне да твърдя, че вече не съм белязан от кристалите. Щеше ми се също да повярвам, че съм успял да вдъхна известен респект на магьосника с маската при последната ни среща във Владението. Това, което не се връзваше с Джасра и Маскирания, беше Огненият ангел. Не виждах по какъв начин би могъл някой от двама им да се добере до екземпляр от този странен животински вид, за да го дресира и да го насъска срещу мен. Имаше едно-единствено място, където можеха да бъдат открити Огнените ангели, а там досега не бе припарвал нито един магьосник от Сенките.
Един порив на вятъра почти разнесе мъглата и забелязах силуетите на някакви тъмни постройки. Добре. Тутакси се захванах с промените. Мъглата се раздвижи и това вече не бяха постройки, а просто черен скален масив. Ново раздвижване и над мен се появи късче небе малко преди изгрева, все още отрупано с бледи звезди. Не след дълго вятърът разчисти окончателно мъглата и забелязах, че вървя по високо, скалисто плато. Звездите над мен бяха тъй ярки, че можех да чета на светлината им. Продължих по мрачната пътека, която водеше към края на света…
Люк, Джасра, Далт, Маскираният… Всички те бяха част от едно цяло, от една обща картина, загадъчно забулена на някои места и напълно разбираема на други. Още малко време, още няколко груби щриха и всичко щеше да добие смисъл. Люк и Джасра за момента не се брояха. Маскираният си имаше някакви лични сметки за уреждане, които в случая касаеха само мен. Досега не бе проличало да има зъб и на Амбър. Далт наскоро се бе сдобил с впечатляваща колекция от карабини, но Рандъм знаеше за това, пък и Бенедикт се бе прибрал в двореца. Лично аз бях убеден, че съм направил всичко, което е било по силите ми.
Стоях на края на света и се взирах в бездънната, изпълнена със звезди цепнатина. Хълмът, на който бях застанал, като че ли се връзваше с околния ландшафт. Вляво от мен се виждаше мост, който водеше към някакъв мрачен силует, очертан на фона на звездния безкрай. Може би друг плуващ хълм. Закрачих натам. На това място подробности като атмосфера, гравитация и температура не значеха нищо. Тук можех да създам нова реалност дори само докато си вървях напред-назад. Тръгнах по моста. Вече го бях преполовил, когато мернах в далечината друг мост.