Гай-джин
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Библиотека 48
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Гай-джин». Краткое содержание книги:
Е, направих каквото можах за Тес и за Малкълм — както за живия, така и за мъртвия. И за Анжелик. Когато тя си тръгне, след нея ще остане пустота, която ще ни е трудно да запълним. Много се надявам, че тя отново ще си възвърне изгубения младежки вид. Ето още едно скръбно нещо. Но целият живот е пред нея независимо дали ще роди дете от него или не. Залозите са все още равни.“
Командите от мостика привлякоха вниманието му за миг, но нямаше нищо особено — просто вдигаха още платна. Вятърът бучеше във вантите. Фрегатата набра скорост. Щеше да акостира след около час. Слънцето щеше да залезе чак след около два часа. Имаше достатъчно време да се справи с Накама преди вечеря.
Залезът бе мрачен, слънцето потъваше зад облачния хоризонт, сякаш съжаляваше за отиващия си ден.
Хирага заяви на групичката рибари:
— Лодката я бива. Няма да взема рибарските принадлежности, но в цената включвам веслата и платното.
Намираше се на брега край Пияния град и плати на собственика поисканата сума, без да се пазари, тъй като още не бе свикнал с мисълта, че пазарлъкът не е срамно нещо — Макфей непрекъснато му втълпяваше това. Съзнаваше, че цената бе прекалено висока и рибарите ще му се присмеят зад гърба. Сам си бе виновен, тъй като бе облечен като гай-джин и не носеше мечовете си, както му е ред.
Щеше му се да изкрещи и да се нахвърли отгоре им заради ужасните им обноски, да ги просне на брега, да ги накара унижено сами да му предложат лодката си. От друга страна обаче, полагаше усилия да се сдържи: „Направи каквото трябва — лодката е твоя. Утре ще загинеш в прослава на соно-джой, а тези въшки не струват повече от морските жълъди върху отвратителното им корито.“
— Оставете всичко вътре, нареди Хирага.
Собственикът се поклони угоднически и се отдалечи заедно с приятелчетата си, като благославяше късмета си, задето е получил двойно повече пари.
Лодката представляваше обикновена рибарска ладийка за трима души с малко платно и едно-единствено весло на кърмата. В обучението на самураите влизаше и гребане на къси разстояния, за да прекосяват реки и да догонват крайбрежните кораби и галери. Вестта, че я е купил, щеше да обиколи селото, но това нямаше значение. Докато шоя и останалите схванат за какво му е, вече ще е твърде късно.
Пое през Пияния град по многолюдните сокаци, като прекрачваше пияниците и сметта, отвратен от мръсотията. „Тайра разправя, че неговият Лондон бил най-чистият, най-големият и най-богатият град в света, но не му вярвам, след като повечето от неговата раса живеят ей така. Пък и другата част на Колонията не изглежда много по-добре.“ За да си скъси пътя, зави по съвсем тясна уличка. Край него минаваха мъже, просяци протягаха ръка, подозрителни очи надничаха от вратите, но никой не го закачи.
Ничията земя както обикновено бе буренясала и вонеше — нали беше главното сметище на Колонията. Няколко дрипави скитници се ровеха из последните купчини боклук. Хвърлиха му бегъл поглед. Хирага погледна към разнебитения похлупак на кладенеца. Дървеният капак за тайния тунел към Йошивара изглеждаше недокоснат. В паметта му мимолетно се мярна лицето на Ори. Спомни си как стоеше там долу и бе готов да го убие, а Ори бе изхвърлил, бе се престорил, че изхвърля златното кръстче. „Той беше бака, задето пожертва живота си заради онази жена. Щеше да ни бъде полезен утре.“ Престана да мисли за него.
Цялото му съзнание бе заето с нападението. Всички доводи против се бяха стопили. Помежду им имаше пълно съгласие: Акимото с радост ги поддържаше — Такеда и Сенсей. А следователно и той самият. Бе осигурил лодката. Сега щеше да вземе Акимото, щяха да се върнат, за да осъществят плана си. В действителност Хирага се радваше. Щеше да загине славно, изпълнявайки волята на Императора. Нима един самурай би могъл да иска нещо повече от живота?
Изведнъж сякаш го поляха с леден душ и той се шмугна в един портал. Трима английски войници стояха пред къщата на шоя, а други двама излизаха от къщичката, която те с Акимото бяха наели. Помежду им Акимото крещеше с все сила няколко английски израза, които знаеше:
— Толкова съжалявам, не разбира Накама!
— Н-а-к-а-м-а — произнесе сержантът бавно и ясно. — Къде е? — И още по-високо: — Къде е Накама?