Легендата [bg]

Макар още да не беше разкрила истинската му самоличност, тя бе получавала писма от него. Писмата бяха по-скоро обикновени, без никаква излишна украса, някои съвсем кратки, и въпреки това Тела бе усещала магията, пулсираща зад простичките думи.

Колкото и вълшебна да изглеждаше църквата на Легендата, тя не смяташе, че е уловила духа на човека, когото обожествяваше. Каравалът стигаше до крайности във великолепието си, но Легендата едва ли беше такъв.

И въпреки това Тела се отправи несъзнателно към завесите със златните ресни. Отвсякъде долиташе развълнуван шепот. Жените пощипваха бузите си да им придадат цвят, мъжете оправяха шалчетата си и някой току посягаше да си нагласи цилиндъра. Само че тук не всички носеха цилиндри, за разлика от клиентите на таверната. Може би тези хора не бяха членове на паството, а просто участници в Каравала, дошли да потърсят следващата улика.

Тела тръгна към началото на опашката. Не й се чакаше излишно, но и не смяташе за разумно да се вмъкне направо.

— Простете — обърна се тя към едно момиче с изящна шапчица и тънко алено було пред очите. — Защо всички се редят пред завесата? Какво има зад нея?

— Ако не знаеш, може би не ти е мястото тук.

— Не й обръщай внимание — обади се дългурестият младеж до момичето с воала. Облечен беше по-небрежно от останалите, с риза без яка, широки панталони на сиво райе и червени тиранти. — Сестра ми все забравя, че това е игра, и гледа всички съперници накриво.

— Разбирам — кимна Тела. — Ако питате сестра ми Скарлет, аз съм същата.

Очите на дългурестия младеж се разшириха, а момичето с воала си пое рязко въздух.

— Скарлет ли каза? Като Скарлет, която е спечелила последната игра?

— О, със сестра ми не участвахме в нея — отвърна Тела, но се постара гласът й да трепне малко, колкото да остави известно съмнение у слушателите й. Така рискуваше да издаде истинската си самоличност, но Каравалът не се печелеше, като играеш на сигурно. И май беше избрала правилната стратегия, защото младежът я изгледа с уважение и се дръпна да й направи място при тях на опашката.

— Аз съм Фернандо, сестра ми се казва Патриша, а това е нашият приятел Каспар.

Тела се постара да скрие изненадата си, когато един добре познат й актьор протегна ръка да се здрависа.

— Приятно ми е да се запознаем. — Държеше се съвсем като Джулиан, сякаш я виждаше за пръв път. Този път Тела не се стресна толкова, колкото с Джулиан, но въпреки това се почувства дълбоко несигурна, дотолкова, че да се запита дали наистина познава младия мъж насреща си.